— Аз не съм нищо от този род.
— Госпожа Еклунд твърди, че сте.
— Тя не е компетентна. Тя не е никой. Държи една книжарница и какво от това? Иска да се подиграе с мен, това е всичко.
— Защо?
Той поклати ключа на Хайди в ръката си.
— Отмъщение. Аз разбулих всичките и тайни. Знам всичко за нея. Тя не е това, за което се представя.
Жената пак поклати чантичката си. Вещица с кречетало.
— Отмъщение и илюзия. Вие сте точно човекът, който ми е необходим. Госпожа Еклунд твърди, че сте луд по полските писатели.
— Не бива да се осланяте на нея.
— Всички важни личности ходят в нейната книжарница. Една от клиентките и всъщност е княгиня. При нея ходят всички професори… цялата интелигенция. От Академията правят поръчки при нея, знаете ли това?
— Недейте да бързате — отговори той. — Та вие едва що сте се запознали с нея.
— Така е — съгласи се тя. — Всичко стана много бързо, много бързо. Струва ми се, че тя е ясновидка. Може да вижда всякакви неща през стените. Тя вижда и през мен, трябваше ѝ по-малко от минутка — тя разбра всичко, още преди да го бях обяснила. Съвсем всичко разбра. Повечето хора не успяват. Повечето хора не са слушали за това. Дори и литераторите.
Тя свали баретата си. Готвеше се да се разположи тук. Настина изгледаше така, както я беше описала Хайди — и нейната коса бе започнала да посивява като неговата. Тъжни кичури мърсотия като стара слуз. Изглеждаше, като да е на неговите години или почти на толкова, но когато вдигна брадичката си и той зърна повърхността на гладките и бузи, едно дете за миг се появи пред погледа му. Също като неговия внезапно станал доверчив втренчен поглед, сякаш някаква отдавнашна филмова лента мимолетно беше се завъртяла. Той си напомни да не се оставя да приспиват бдителността му. Между очите и — кестеняви до черни като неговите собствени — се врязваха две отдавна оформили се вертикални бразди. Осторожно! Тя не беше сестра му, той нямаше сестра!
— Повечето хора не знаят нищо за всичко това — рече тя.
Дъхът остана спрян в гърлото му.
— Това всъщност не е „Месията“.
— Госпожа Еклунд ви каза, нали? Каза ви какво притежавам.
— Никой никога няма да ви повярва.
— Вие ще ми повярвате.
— Това ли е той, в чантата? Не може да е в тази чанта! — Глупост: какъв глупак беше — обаче непознатото чувство на ликуване се размърда у него.
— Да, да, точно тук е — и тя поклати чантата. Чу се звук като от петдесет чифта криле.
— Мястото му е в библиотеката — рече той. — Мястото му е в някой трезор. Мястото му е някъде на безопасност.
— Той е на безопасно място при мен. Мой е. Аз нося отговорност за него.
— Не се ли боите от кражба? Направили ли сте преписи?
— Преписи ли? — Презрение: глас изпълнен с презрение. — Ако ви бях донесла препис, вие щяхте ли да повярвате?
— Как бих могъл да повярвам на каквото и да било? — каза Ларш. — Вие нямате никакви доказателства, появявате се отникъде…
— А, доказателства. — И той пак остана озадачен от акцента и със странните му съскащи звуци. — Ще ви кажа как се казвам.
— Адела.
— Адела, това достатъчно ли е? Госпожа Еклунд ви е казала само това. Не искате ли нещо повече? Не искате ли да научите къде съм родена, кои са родителите ми, къде съм получила образованието си и всичко останало? Защото аз съм получила образование, независимо какво си мислят хората.
— Искам да видя какво има в тази чанта — отговори Ларш.
— Ще ви се пръсне сърцето само като го видите. Като видите в какво състояние е. Някои от тези страници ми се наложи да измъквам от чифт обувки.
— Обувки ли!
— Просто бяха напъхани вътре, чак до дъното. При пръстите, след като е валял дъжд. За да се запази фасонът на обувките. Били ли сте някога в Дрохобич?
— Не — отговори Ларш.
— А във Варшава?
— Не.
— Аз съм родена в Бразилия, разбирате ли това? Точно това никой не ви е казвал. В Сао Пауло. Майка ми избягала там по средата на войната. И вие се наричате бежанец! Тя била едва петнадесетгодишна и бременна и не било лесно да се сдобие с билет за кораба — но успяла да прекоси океана без виза, тя е находчив човек. Лесно се сприятелява с хората, така постига всичко. Пък и е свикнала с това, докато е живяла къде ли не. Хората говореха, че сме били бедуини.
— Чифт обувки? — повтори Ларш.