Това не бяха шеги. Ларш, за разлика от Гунар, не бе осенен от музата на комедията. Той притежаваше целомъдрието на един съвършено сериозен характер. Много отдавна се беше проснал на олтара на литературата. Когато спеше — тайничко — следобеда, то бе, за да изцеди два дни от един.
Сутринта той четеше. Което означаваше, че започваше от първата страница и свършваше на последната. Той не бе нито повърхностен, нито пренебрежителен като читател; четеше педантично, сякаш го снимаха в забавен кадър, докато плува. Текстът го поемаше и го завладяваше изцяло — беше като човек (човекът сред постелките и завивките в историята на баща му), повлечен от подводно течение. Бавно-бавно въображаемият филм записваше мъчителните му съпротивляващи се преглъщания. За него четенето беше толкова изтощително, колкото и бавните, натежали загребвания на давещия се. Той му отдаваше цялата си мощ. След което си приготвяше купа грис и рухваше в необятната пустош на юргана си.
Когато се събуди в седем сред пълния мрак на нощта, почувства се странно надебелял — заситен бе от собствената си идея, разбираше това, което мислеше. Той веднага седна да напише рецензията си. Написа я на един дъх, като пещ, която изгаря лой. Сякаш писалката му пращеше по реда от къси букви, които палеше, и вдигаше във въздуха ореоли от гореща мазнина. Въздухът се освежаваше, после се овъгляваше. Сега бе станал много добър, пълен с енциклопедични знания, намираше се в решаващия миг на миропомазването. Той се промуши през всички затворени в клетки хипотези на своя автор — някои бяха открити и тъпчеха зад решетките, други бяха замаскирани, покрити с камуфлажни шарки; той обаче беше дервиш, проникваше навсякъде. Когато вече виждаше победата, започна да се замайва от световъртеж, беше леко уплашен от всичко, което знаеше. Някакъв мазен клюн го откъсна от перваза и го въздигна някъде нависоко, където той нямаше власт. Докато бе спал, нещо се беше случило вътре в него. Сънят му не беше го ободрил, не беше възстановил силите му. Не бе сънувал сънища. После клепачите му се отвориха с щракване, като че беше марионетка, и тогава видя: това, което видя, преди още да бе формулирал и една дума от него, бе завършената си работа. Видя я като някакъв съд, вдлъбнат, излъскан, с оформена кухина. В чашката лежеше алабастрово яйце с едно-единствено бляскаво петънце — не, не беше яйце, беше сфера, изумително обла. Око. Човешко око, неговото око, но всъщност не беше неговото. Окото на убития си баща.
3
Кой знае защо и Гунар Хемлиг, и Андерш Фискюнгел, врагове помежду си — воюващи отдавна, покровителстваха Ларш. Те не го обичаха, но той не представляваше заплаха за тях и рядко им се пречкаше в краката. За разлика от Гунар и Андерш, Ларш — вероятно заради позорния си понеделник — не разполагаше със свое собствено преградено кътче. Той се вестяваше в „Моронтьорн“ главно, за да предаде работата си и да вземе поръчките и съобщенията за него. Стоеше настрани от почти всички разговори, не знаеше клюки и по отношение на политиката в редакцията беше като невинен младенец. Пристигаше в десет часа, най-често в четвъртък вечерта, за да напечати ръкописа си. Често използваше пишещата машина на Андерш в неговото кътче, когато Андерш го нямаше, иначе ползваше машината на Гунар. Понякога и двамата ги нямаше. Не беше рядко обаче и двамата да са там, да пушат и четат, всеки в своето кътче, когато Ларш пристигнеше, и в такива случаи той се скиташе като угрижено привидение, докато търсеше бюро и свободна машина. Сядаше на който и да е попаднал му свободен стол и полагаше усилия да се пребори с опърничавите клавиши. Поради недостатъчна практика беше слаб машинописец. Постоянно чукаше т, вместо желаното ш, като така измисляше странни думи.
— Шведски от Северна Дакота — бе коментирал Гунар, поглеждайки надолу към листа на Ларш.
— Апартаментът ми е толкова тесен — извини се Ларш, — трябва да избирам между това да държа там пишеща машина или чистите си чорапи.
— Може би, ако използваш чорапите си като пишеща машина, ще можеш да напечаташ един ръкопис без грешки — бе казал Гунар; това се бе случило една вечер, когато Андерш го нямаше. В сградата често се чуваха неясни призрачни звуци — дъските на пода просъскваха или ръмжаха, от време на време, дори и подсвиркваха под краката им. Отделите на редакцията на „Моронтьорн“ се помещаваха в Гамла Стан, Стария град, на ъгъла до Борсата и Академията, в квартал, който сполучливо беше възстановен с цялата си живописност. Но за последно дърводелец беше идвал в окаяните и разнебитени помещения на „Моронтьорн“ с чука си преди почти осемдесет години, в резултат на което сградата на вестника изглеждаше живописна само откъм улицата. Вътре всичко беше замислено да създава проблеми. Фасадата на долния етаж загатваше за някогашното присъствие на кръчмата (тя също се бе наричала „Моронтьорн“ в знак на уважение към продължаващите до зори от древни времена веселби там), която бе заемала същото място преди сто и петдесет години. Служителите се шегуваха, че водопроводната инсталация е била монтирана от предшественика на кръчмаря — аптекарят от осемнадесети век, за когото се говореше, че бил изобретил в някакъв футуристичен сън тоалетната, където водата се пускаше с дърпане на верига. Асансьорът представляваше едно неудобство, което можеше да побира едва двама души, при условие че единият е само скелет.