— Нищо не съм ви демонстрирал. Вие нищо не знаете.
Той се втурна към нея като пияница и грабна чантата, която тя стискаше.
— Върнете ми я.
— Моя е — заяви той.
— Върнете я.
— Той ми е баща. Аз съм негов син!
Ембрионалната човекоподобна маймуна се беше събудила, беше се разпънала, разярена, огромна. „Месията“ беше лек, лек, изобщо не беше тежък. Ларш го придърпа към себе си, притисна го към гърдите си: ликуването, човекоподобната маймуна, надигането, втурването!
— Върнете я веднага!
Тя се промъкна към него, беше здрава и чевръста — изви найлоновата чанта, за да я измъкне от него. Хартиите се смачкаха между двамата: езикът и се стрелна, той се измести от отвора на буйната и уста — тя се изплю. Помисли си за клетите и притиснати гърди. Сега вече беше спокоен. „Месията“ беше в обятията му, нямаше да ѝ даде да го отнесе. Плюнката и стоеше на бузата му. Той вдигна крака си — кракът му беше тежък, имаше тежест в него — и ритна Адела, която падна на пода.
Видя, че главата и е до победоносните му обувки, ръцете и бяха върху гърдите и. Той беше като колос, загледан надолу.
— Няма друг освен мен. Няма никакъв син. Ти си един нечестен човек, крадец. Готов си да твърдиш какво ли не.
Колко далечна и дребна, колко лилипутска беше нейната ярост. Главата и, толкова далече долу, мъртва птица. И тогава, с внезапно спираловидно движение на същински полет, също така гъвкава като вдигаща се нагоре птица, тя подскочи и се озова в клекнало положение, после поривисто литна нагоре, за да грабне бялата чанта — чантата се изплъзна от ръцете му, тя я стисна с юмрука си и избяга. Избяга.
Грешка, грешка! Тя беше изчезнала, нямаше я. Вратата се люлееше на пантите си. Буйство като изгаряне, вратата още се клатеше. Или това бяха собствените му кости в продължителен трепет. Счупените зърна на трептенето му. Как беше притиснал гърдите и, как беше смачкал мозъка на баща си. Това гушкане на „Месията“: за Бога, нали го беше стискал в прегръдката си? В продължение на цял един свят час той беше владял къщата му, леглото му, юргана му. Трябваше да застане на колене пред него — тя го беше предупредила. Можеше да коленичи там — втренчил поглед — пред пещерите и понорите на юргана си.
И не беше зърнал нито една дума. Нито една. Не беше го зърнал. Беше стоял толкова близо до него, като привидението на окото на баща си. „Месията“ в обятията му — и пак загубен!
Той изтича по коридора и навън на тротоара — нямаше я там. Улицата беше пуста. Нея я нямаше на улицата. В каквато и посока да погледнеше — въртеше се безспирно на студения въздух — нея я нямаше. Беше завила зад някой ъгъл, беше изчезнала от поглед. Той не знаеше нищо за нея: само че му беше станала плячка заради „Месията“. Тогава го завладя кратък пристъп на паника, съвсем слаб: стори му се, че Адела е един ангел в гърчове. Бялата чанта прелетя покрай нея в преградата зад стената. Подлъган, той видя как Адела я остави на кожения фотьойл със строшения крак — тя беше донесла „Месията“. Остави го там за него и изчезна. Той разбираше, че работата на ангелите е да изчезват.
Когато подаде главата си иззад чупката на малкото тайно коридорче, коженият фотьойл си беше на мястото, а върху него нямаше нищо освен натрупан през деня прах.
11
Беше все още едва по обед. Ведрият угаснал ден мудно си тръгваше пред очите му. Той излезе и отиде сред врявата на „Моронтьорн“, където секретарките се хранеха със сандвичи със студено месо и варени яйца. В културния отдел литературното гърне още не бе започнало да кипи. Ларш издърпа един средно дебел том от купа книги за рецензиране, струпани до перваза на пода. Малка спретната черна топчица от мишка се беше разположила върху корицата и затова той остави книгата и си избра друга. Оказа се по-дебела. Беше новият роман на плодовитата Ан-Шарлот Алмгрен, която знаеше по име — тя се ползваше с голяма популярност, макар че не беше чел нищо от авторката, дори прочутия и роман „Ново и старо“ Ларш пъхна палеца си между страниците, някъде в главите по средата на романа, за да усети мириса на творбата. Долови обещание за похотливост, измама, амбиции и смърт, което щеше да му свърши работа за целта.
Той имаше цел. Преграденото кътче на Гунар беше свободно, кътчето на Андерш също. Избра си преградката на Гунар и започна. Заглавието на романа беше „Илюзия“. Хареса му сюжета, беше построен на принципа на клопката. Една скромна и мила стара мома — самоука художничка — се влюбва в някакъв безделник — красив и умен млад мъж. Художничката дотогава е отказвала да излага картините си, защото смята, че нямат качества. Младият мъж е първият човек, който ги вижда — тя дотогава не е имала куража да ги показва на никого. Младият мъж обаче веднага разбира, че тя е неоткрит гений. Той приема да се ожени за нея, ако дамата даде съгласието си за една мистификация: той ще обяви, че картините са негови и ще ги предостави на света. Тайният план се оказва невероятно успешен. Мнимият художник е взет под покровителството на светското общество и удостояван с внимание навсякъде. Младоженецът обаче междувременно, къпещ се в магията на славата, е започнал връзка с една съблазнителна млада жена, същата изкуствоведка, благодарение на чиито щедри хвалебствия си е създал висока репутация. Когато неговата свръхскромна възрастна съпруга разкрива връзката… и прочее, и прочее. Книгата в ръцете на Ларш натежа, почувства се потиснат. Тежеше му, както тежи загубата на приятел. (Докато „Месията“ в прегръдките му — беше лек, о, колко лекичък беше той!)