— Кой е? Какво е това? — груб, мрачен глас. Мирис на нещо, което се пече. — Онази жена ли е? Онази жена?
— Не може да е тя. Никой не почука. Казах ѝ, че трябва да почука. Вратата е заключена. — Това беше Хайди, викаше иззад преградата от книги. Тя повлече крака, беше по чехли.
— Ами тогава кой е? Защо да не е онази жена, след като ще идва? Книжарницата е затворена, не могат ли да разберат това?
Ларш се обади:
— Госпожо Еклунд…
Грубият, мрачен и нервен глас, гласът на актьор, рече:
— Не е онази жена, някакъв мъж е. Нали вече затвори тази вечер?
— Няма значение, това е само Ларш. Връща ти ключа и сега ще имаш още един. Ларш — обърна се към него Хайди, — да те запозная. Това е доктор Уле Еклунд. А това е Ларш Андеменинг. Сега виждате какво добро възпитание имаме всички ние. Доктор Еклунд винаги обича всички формалности.
Един много едър мъж бе седнал на масичката на Хайди, пред него стоеше почти празна чаена чаша и той пушеше лула. Приличаше на огромен, добре охранен изплашен кон, с удължени ноздри, изрязани в дребна бучка хрущял, с продълговато лице и продълговата, подута глава, гола и лъскава. Очилата му пръскаха светлина. Темето му беше като полирано. Беше облечен взискателно, носеше сако и жилетка с бляскави сребърни копчета. На безименните пръсти на двете си ръце имаше сребърни пръстени и нещо в копчетата и пръстените, а също и в начина, по който разперваше пръсти към Ларш, внушаваше представата за морски капитан. Това можеше да се дължи и на мириса на оплетен във водорасли тритон, примесен с някаква напомняща за изгоряло месо миризма на тютюн, силен и солен. Брадичката му беше гладко избръсната, кожата не беше видимо настръхнала, брадичката лъщеше със свой блясък.
Ларш пое ръката на мъжа — колко гореща беше! — и я стисна.
— Това ли е доктор Еклунд? — попита той.
— Доктор Еклунд се прибра рано тази сутрин — обясни Хайди. — Такова напрежение, такъв уморителен ден след пътуването му…
Ларш огледа мъжа. Наблюдаваше го как вдига чашата си и пак я оставя на масата. Наблюдаваше го как пали клечка кибрит и дърпа от лулата си.
— Аз самият бях тук тази сутрин — рече той.
— Моето турче ми каза, че си се отбил — той не те обича, защо ли? Аз бях отишла до апартамента, за да заредя хладилника. Различно е, когато вкъщи има двама души. — Хайди издърпа със стържене един стол от тъмното. — Сядай, грубиян такъв, и ни разкажи какво стана. Блъснал си я, нали така? Бях забравила да я предупредя за тази твоя черта — клетата Адела! Тя дотърча тук, ревейки, да се оплаче, че съм я била изпратила при един главорез.
Ларш пак попита:
— Това ли е доктор Еклунд?
Доктор Еклунд подаде чашата си:
— Още малко.
Хайди изтича до чайника и се върна.
— Тя ще дойде довечера. Да се консултира с доктор Еклунд. Ако това не е доктор Еклунд — Ларш забеляза, че Хайди има намерение да говори насмешливо, — то тя не би могла да се консултира с него, nicht wahr, нали?
— Но тя дори не е контузена! Контузена ли е?
— За Бога, това тук да не е здравна клиника, какво си мислиш, че сме ние? Идва да се консултира за това, което е в онази чанта. Обещах ѝ, че този път никой няма да я удря. Не мисля, че ще се зарадва, като те види, Ларш. По-добре си тръгни, преди тя да дойде.
— Не мога да разбера как е влязъл — рече доктор Еклунд.
— С твоя ключ. Бях му дала твоя ключ.
— Аз смятах — с усилие изрече Ларш, — че доктор Еклунд не съществува.
— Ларш вярва в призраци — обясни Хайди.
— Ти си причината за това, че мислех, че той е измислен.
— Cogito, ergo sum, мисля, следователно съществувам — рече доктор Еклунд. — Защо сте си помислили такова нещо?
— Не е необходимо всички хора да съществуват.
— Това е удивително правдоподобно.
— Той има предвид това, че е сирак — обясни Хайди. — Той е един от онези сираци бежанци. Не знае коя е майка му.
— Аз не знам и кой е баща ми — добави Ларш.
— А, това е нещо ново! — възкликна Хайди. — Баща ти е авторът на „Канелените магазини“. Баща ти е авторът на „Санаториума“. Баща ти е авторът на „Месията“. Ето това е баща ти. — Тя се изсмя с учестения си кучешки смях.