— Аз нямам баща.
— Загубил си баща си, така ли? Но не и окото му.
— То изчезна. Няма го.
Доктор Еклунд попита:
— Око ли? Око? Къде е това око?
— Интелигентно момче, но предразположен към халюцинации — патетично заяви Хайди — искаше да го унизи ли? Вълна на разкаяние. Беше и доверил тайнственото си петънце: посещението, видението. Нямаше око. Беше го напуснало. Нямаше повече да се върне.
— Съвсем не е момче. Ако си пусне бакенбарди, ще изглежда като белобрад старец — рече доктор Еклунд, захапал лулата си.
Посрамен, Ларш установи, че забелязва нещо познато като интонация, като акцент. Съскави звуци. Имаше нещо твърде добре заучено тук, но не можеше да го определи. Имаше нещо странно в гласа на доктор Еклунд. Странно, защото не беше чак толкова странно.
— Все пак има лека прилика — продължи доктор Еклунд. — Съвсем слаба прилика. Брадичката, може би. Само е загатната, нали? През лятото на 1938 година — не греша тук — го видях да пие чай — в едно кафене, в малък открит двор. Това беше в Париж. Показаха ми го. След това аз самият напълно го разпознах.
— Доктор Еклунд говори свободно полски — додаде Хайди.
— На онази маса се говореше доста много на полски. Бяха групичка от трима или четирима души. Бяха ходили до галериите. Темата на разговора им беше изкуството. Спомням си, че беше много горещ ден, а онзи човек въпреки това пиеше чай! Същият като този в тази чаша. Сигурно обаче по-горещ. От време на време, един или двама от тях заговаряха на френски, но главно се говореше на полски. Онзи човек обаче не обелваше нито дума. Приличаше на селянин, маншетите на панталоните му бяха твърде нависоко. Виждаха се близо три пръста от чорапа му, повече отколкото се приема за прилично — и представете си, това е само близо две години след публикуването на „Канелените магазини“. Голям късмет.
Звучеше много объркано — за кого точно говореше доктор Еклунд, че го е видял в Париж? И тогава на Ларш му хрумна какво чува да се артикулира в гърлото на доктор Еклунд. В началото си беше помислил, че звуците са приглушени заради лулата. Гласните на доктор Еклунд — възможно ли беше това? — бяха доста подобни на гласните звуци на Адела. Доктор Еклунд — възможно ли е това? — изобщо не беше швед.
— Никога не си ми споменавала — нападна я Ларш. — За полския език.
— Доктор Еклунд не обича това да се знае. Той извежда хора оттам, разбираш ли? Прави каквото може. Той винаги прави каквото е възможно. Той успя да изведе оттам госпожа Розановска, например.
— Извел е княгинята ли?
— Това беше отдавна… ти си чувал всичко това. Заедно със съпруга и. Доктор Еклунд ги измъкна и после ги доведе тук. А и теб — злобно добави тя — е възможно да те е извел също. По пелени! Той знае как да върши тези номера, нали, Уле?
Доктор Еклунд отпи сдържано от чашата си.
— Не ми е приятно, когато издаваш такива неща.
— Ти си получи обратно ключа.
— Не всичко, което даваме, се получава обратно.
Как театралничеха само доктор Еклунд и госпожа Еклунд! Двама стари театрали на репетиция. Ларш наклони стола си към доктор Еклунд и потопи цялата си глава в облака от печено месо, който се просмукваше от лулата на доктор Еклунд.
— Кого точно сте видели — попита той — в Париж?
— Онзи човек. Вашият автор.
— В Париж ли? Видели сте го в Париж, така ли?
— Само за няколко мига. Съвсем случайно.
— Но сте го видели! Видели сте лицето му?
— Имаше остра брадичка. Това помня.
— И какво друго? Как изглеждаше?
— Като човек, който пие горещ чай през юли.
Ларш се обърна към Хайди:
— Съпругът ти го е видял! Ти никога не си ми споменавала това, никога не си ми казвала…
— Аз самата сега за пръв път чувам това.
— Как не! А отгоре на всичко и полския език! Съпругът ти да говори свободно полски — кънтеше гласът му, — а ти да не ми кажеш и дума за това.
— Е, ти трябваше сам да го разбереш.
— Да го разбера ли! — Колко абсурдна беше тя, колко безсмислена, колко оперетъчна. — А защо не изпрати Адела при съпруга си, щом и трябва превод? Не мен търси тя!
— Доктор Еклунд предпочита да не превежда. На доктор Еклунд му се налага да пътува насам-натам. Той следва своя план. Довежда нещата докрай.
— Преводът не представлява интерес за мен — потвърди доктор Еклунд. — Особено преводът на съмнителни ръкописи.