— Какво дете си, Ларш. Наивен си. Ти не само вярваш в призраци. Необходимо е да се извърши детективско разследване. С агенти. С връзки. С комбинации. Как иначе щях да се сдобивам с тези варшавски вещи? Коя съм аз, та да се сдобивам с такива неща? Една нищо и никаква дребна книжарка.
— Не ми е приятно — повтори доктор Еклунд, — когато издаваш такива неща.
Хайди продължи неотклонно напред:
— Да не мислиш, че писмо, датирано от 1934 година, расте по дърветата? Да не мислиш, че откъсите от спомени за разговори, водени на обяд във Варшава през 1936 година, могат да се намерят на улицата? Ларш, моля те, нека те попитам — ако ти трябваше да направиш нещо, какво щеше да намериш? Ако ти трябваше да го направиш сам, това е въпросът? Ще ти кажа какво — щеше да намериш само онази единствена хартийка, с която дойде при мен! Някаква американска рецензия от коша за боклук на „Моронтьорн“, това е всичко. — Черните и вежди се свиваха и отпускаха като грива на детско конче-люлка. — Не, не е толкова просто. Мечтатели като теб биха искали да е просто, вие искате всичко да се върти около проблема за литературните страсти. Варшава сигурно се разделя с ценностите си хей така? Или всичко опира само до един международен телефонен разговор с търговеца от Дрохобич, а? Ти си дете, ти не разбираш света. Мислиш си, че светът е направен от литература. Мислиш си, че действителността е лист хартия.
Какво му говореше тя? Беше нещо свързано с доктор Еклунд. По някакъв начин ставаше дума за доктор Еклунд — което може и да беше, така или иначе, истинското му име. Доктор Еклунд не беше швед. Дали беше дори доктор? Дали не беше, с неговите водораслени миризми, наистина морски капитан? Той изваждаше навън — хора и вещи. Той вкарваше тук — вещи и хора. Беше човек, който изглажда всичко, което се съпротивява. Когато се казваше, че доктор Еклунд бил в Копенхаген, или че е на обиколка по болниците, или че спи в апартамента, дали това означаваше, че е всъщност в Будапеща? Наистина ли — четири години след публикацията на „Канелените магазини“, — в летния Париж, в който вече притъмняваше от наближаващата война, — наистина ли тогава той беше видял бащата на Ларш?
Ларш нямаше баща. И нямаше вече да има баща. Той се отказваше от баща си — имаше правдоподобност, но не и факти. Нямаше факти. Освен стрелбата, нямаше абсолютно нищо. Само вихрите на желанието и безмилостният цирей на едно спасително химерично око. Окото на избавлението. На изкуплението. То се беше пукнало над пещеричката на юргана на Ларш като слънчевия кръг. Един огнен обръч. Едно ужасно фучащо яйце. Един разум. Лакомо поглъщаща неизбежност. Изчезнало, заличено, унищожено. Хайди не изглеждаше никак разстроена от тази завихрена пустош: нея не я трогваше, че Ларш се е отказал от претенциите си към автора на „Месията“ и че сега беше готов да се оттегли в нищото — че не е ничий син, че няма баща, че е погубен. Това не я трогваше по никой начин. Тя никога не беше вярвала в неговия казус, за нея беше без значение, че сега и веднага той скъсваше казуса си. Това не изглеждаше да я радва.
— Аз спирам, госпожо Еклунд — заяви той. — Край. Зарязвам всичко.
— Край на какво? Кое зарязваш?
— Казах ти. Аз нямам баща.
— А имал ли си някога баща? Според мен никога не си имал.
— Адам е бащата на всички ни — обади се доктор Еклунд.
— Не ми трябват повече варшавски вещи. Ни писма, ни спомени, ни снимки, ни рисунки, ни поговорки, ни цитати… Повече няма да те притеснявам — заяви Ларш.
— Изобщо не ни притеснявате — обади се доктор Еклунд. — Това е по-скоро въпрос на делови отношения.
— Доктор Еклунд винаги е загрижен по всички въпроси, свързани с книжарницата — рече Хайди.
— Баща ми няма нищо общо с книжарницата.
— Бившият ти баща. Не би ли трябвало да го наричаш така?
— Имаш думата ми, че с това се приключи.
— Настина ли?
— Това е краят.
— Е, да, но ние няма да се откажем — контрира тя.
Ние ли? Кои бяха тези „ние“? Ларш прецени, че това е ново „ние“. Сега то включваше доктор Еклунд.
— Доктор Еклунд — посочи го тя — имаше интерес да събере тези вещи.
— Тези доказателства — подсказа доктор Еклунд.
— Тези доказателства. Затова се съгласи да се види с Адела. Той е изморен, виж само колко е изморен клетият. Но се съгласи да се види с нея, така или иначе, и знаеш ли защо?
— Защо? — попита доктор Еклунд. Дали се шегуваше или това беше начин да я накара да побърза?
— Защото така изразява съчувствието си. Той знае колко си погълнат от всичко това. Ларш, той разбира.
— Схваща. Проумява — подсказа доктор Еклунд. — Привличането — привлекателността, обаянието — на един възвишен текст. Това е едно чувство, което и аз самият си признавам, че изпитвам.