— Доктор Еклунд е, тъй да се рече, твоят психологически близнак.
— Е, не отивай толкова надалече — възрази доктор Еклунд. — Аз нямам намерение да попадам в категорията на този господин. Няма друг такъв човек като него. Не и в Стокхолм.
— В моята категория ли? И каква е тази категория?
— Полезност — отговори Хайди, като прикри думата с шеговитото си кратко излайване.
Единичен, произволен удар на църковна камбана. Ако не беше камбана, тогава беше някакъв гонг.
— Боже Господи, какво е това? — избухна Хайди. — Казах и само да почука — да не би да е счупила стъклото? Счупила го е!
Доктор Еклунд скочи — изобщо не беше изморен, беше енергичен и акробатичен, повече от всякога като морски капитан, — и изтича през цялата книжарница до вратата, като се мяташе покрай преградите на лавиците като гигантски плъх в тунел.
Хайди посегна да запали лампите; книжарницата внезапно придоби вид, сякаш беше отворена за клиенти.
— Щеше да ми счупиш стъклото!
— Да, но не го счупих. — Адела отърка крака си в изтритите следи от стъпки в коридорчето. — Подхлъзнах се в снега с това нещо. И — право във вратата. Пак започна да вали.
— Я си виж обувките — рече Хайди. — Ще ми намокриш пода навсякъде. Момчето го бърса само преди час.
Адела беше гологлава, Ларш знаеше защо. Косата и беше поръсена с капчици от снега. Не носеше бялата пластмасова чанта. В кръстосаните си ръце стискаше издутата част на обла месингова кана, нещо като амфора. Или беше някаква доста голяма ваза за цветя, или доста скромна по размери стойка за чадъри. Отвореното и гърло бе покрито заради времето с найлонова шапка за душ.
— Без шапка ли си? Когато вали сняг, трябва да носиш шапка — смъмри я доктор Еклунд. Укорът му, забеляза Ларш, беше вариант на присмехулството на Хайди; беше част от позьорството му. И какво от това, ако тази жена, която стискаше този цилиндър, урна или каквото и да беше, носеше или не носеше шапка? Доктор Еклунд доста внезапно бе започнал да интимничи, готов беше начаса да привлече цялото и внимание. В това имаше някаква палячовска загриженост. Той я оглеждаше така, сякаш беше кандидат-матрос, който щеше да наема за плаването. Не беше сигурен дали бе годна за службата. Готов беше да ѝ заповядва, да я съветва и да я разпитва.
Ларш каза:
— Шапката и е при мен, в моята къща.
Адела се обърна. Ларш забеляза как се сепна и на лицето и се надигна прилив от чувства.
— В леглото ми е. Твоята шапка.
— Ти! Този човек, този побъркан човек! Ще ми дойде много за един ден! Защо трябва той да е тук? Кой го покани да дойде? — Двете вертикални бразди се събраха като чифт колове за ограда. Това обаче не беше ярост, а по-скоро пресметливост.
— Никой не го е канил. Просто се появи внезапно — отговори Хайди.
— Защото моят ключ беше у него — оплака се доктор Еклунд. — Беше взел моя ключ, затова.
Адела тръшна месинговата амфора върху малката масичка в задната стая на два сантиметра от чашата на доктор Еклунд.
— Той приказва каквото си ще. И е готов да направи всичко. Най-добре е да повикаме полицията.
— Не, това ще е грешка — възрази доктор Еклунд.
— Полицията се занимава с крадците, нали така?
— Хайде, хайде. Почакай малко, моля те. Един ръкопис със съмнителен произход. Ние още не знаем дали това е „Месията“ или не.
— Точно това е въпросът, който доктор Еклунд ще уреди — каза Хайди помирително. Тя сякаш предстоеше да бъде изпратена — дали от невидими обединени усилия, дали от самия доктор Еклунд, или от мисълта за полицията? — на омиротворителна мисия. — Не бива да се тревожиш заради Ларш. Той преживя криза, но това приключи.
Адела свирепо издиша въздуха си.
— Той ме нападна! О, да, приключило е — аз му разказах всичко, а той ме удари.
— Защото не ми позволи да погледна.
— Да погледнете ли? — попита доктор Еклунд. — Кое да погледнете?
— „Месията“. Тя избяга с него в онази чанта.
— Той се опита да го открадне.
— Трябвало е да му позволите да го погледне — строго каза доктор Еклунд.
— Трябваше да му позволиш — обади се Хайди. — Не е честно. Той обаче ще се извини, ще видиш. Ларш, нали ще се извиниш?
— Остави това — каза под носа си доктор Еклунд, насмешливостта му вече я нямаше. — Става късно за нашата работа. Ако тя не го иска тук, той трябва да си върви.
Ларш попита:
— Къде е онази чанта? Не я носиш с теб.
— И шапката ми я няма — насмешливо отвърна Адела.