Ларш беше достатъчно хилав за всякакви ситуации. Гунар беше коментирал, че той точно съответства на сградата, в която се помещаваше „Моронтьорн“. Сива, тясна, на шест мизерни етажа. Културният отдел заемаше най-горния етаж, където силно дисциплиниран полк от мишки бе разположил командния си пост. Всички плоскости бяха заети от купища книги. Мишките ги използваха методично за храна — предговорите за предястие, а показалците за десерт. Небостъргачи от огризани томове израстваха от пода, наклонени от закърпените первази.
— Шведски от Минесота — рече Гунар. Вместо толерантност Ларш беше напечатал шолерантност, вместо такт — шакт. — Знаеш ли какво ще ти помогне, Ларш? Компютъризацията. Само че, ако компютрите не са Apple или IBM, не ги искам. Ако оставим на Нилсон, той ще докара само японски, бас ловя. Но едва ли ще стигнем дотам. Електрическата инсталация е в такова състояние, че не може да ги поеме, а Нилсон твърди, че не му разрешавали да монтира нова инсталация, докато не станело нещо със стените — един Господ знае какво. Може би да рухнат.
— Аз съм си доволен от писалката — рече Ларш. Той задраска с х шакт и напечата такт. Боравеше несръчно с машините, но стилът му беше чист. Рецензиите на Гунар за разлика от неговите бяха изпъстрени с американизми. Гунар обичаше всичко американско, включително имитациите им на всякакви видове сирене — при последното си пътуване до Ню Йорк беше донесъл три килограма американско топено сирене „Велвета“ за подарък на жена си.
— Знаеш ли от колко време са се компютъризирали в „Експресен“? — попита Гунар.
— Аз предпочитам да съм тук, в Стария град.
— Е, на теб ти приляга — каза Гунар. — Гогол. Балзак… Люсиен дьо Рюбампър също няма пишеща машина. Ура, ето стените падат.
Чуваше се тътен, вибрация. Асансьорът се качваше нагоре.
— Ако е Андерш — рече Ларш, — ще трябва да завърша това. Ще му трябва бюрото.
— Ще му трябва това, което е в бюрото. — Гунар дръпна чекмеджето. Вътре лежеше използвана от Андерш бутилка, наклонена настрани. — Ти тук си изключение, Ларш. Не всички мислят само за художествена литература денем и нощем. Едни пият вода, други — вино.
Въпросът за Ларш и художествената литература беше една от постоянните комични теми на Гунар: той често беше сигнал за изригване на раздразнението му към Андерш. Андерш, твърдеше той, използвал отбраното си местенце в петъчния брой, за да хъхри и хленчи, заел се бил да разруши чувството за собствено достойнство на шведите. Бил анти-патриот. Шведите били стеснителни хора, твърде сдържани да приемат похвали, твърде затворени в себе си. Но Андерш преобърнал наопаки тази плахост, която при него се била превърнала в самоунижение и самобичуване. В саморазрушаване. Това произтичало от обстоятелството, че бил наполовина финландец по майчина линия — човек не можело да очаква един финландец да има лъчезарен характер.
— Той си плюе в собствената супа — настояваше Гунар. — В Америка тънкият ръжен скандинавски хляб е шик, те мажат хайвер върху него. Разбираш ли какво се получава. Той омърсява и осквернява. Кога за последен път е рецензирал нещо, което му харесва? Кога за последен път е казал добра дума за нещо ново? Мърмори против всички писатели след Стриндберг. Не оставя нищо на мира, дори и, Господ да ни е на помощ, насъщния ни хляб.
— Hej, здрасти — поздрави Андерш. Палтото му беше напръскано със сняг, който вече се топеше бързо като сълзи. — Тази бележка е за теб, Ларш. Госпожа Еклунд, коя е тя? Това глупаво момиче долу в приемната, заради него всичко си губи давност. Виждам по датата, че е от миналата седмица.