— Защо не си върви той? — попита доктор Еклунд, като нервно въртеше в ръка друга клечка кибрит.
Удивително беше: гласът на доктор Еклунд, с навика му да подчертава думите си, рязкото леко вибриране при „върви“, беше същият като на Адела. Морският капитан и Адела бяха от някаква далечна част на света — от една и съща част. Същите модулации, същите емфази и лавообразно снижаване на гласните. Ясно беше, че някога са били съседи. Доктор Еклунд и Адела. Ала Адела беше в някакъв смисъл провокаторът. Доктор Еклунд беше симпатизантът, беше доктор Еклунд психологическият близнак — а сега точно доктор Еклунд се опитваше да изхвърли Ларш навън. Промяната беше станала след пристигането на Адела. Сякаш беше се включила някаква предупредителна вибрация, някаква внезапна машинка или изкусно алармено устройство, чийто глух шум Ларш можеше да различи — някъде на заден план, зад лавиците с книги, невидимо.
Така Хайди се превърна неочаквано в негов застъпник.
— Той има право да остане, защо да не остане? — Гласът и беше сговорчив и мек, държеше се любезно, най-неочаквано бе станала отстъпчива и решена да застане на негова страна. — Него повече от всички живи същества го интересува какво е съдържанието на този ръкопис. Това е неговата мания — заяви тя, назовавайки чувството му така, сякаш беше някаква ужасна зараза. — Той изцяло се е съсредоточил върху това. Аз не мога да твърдя, че той ме е удрял, за да се добере до него. Не и фактически, не по тялото. Но ако става дума за физическо насилие — аз съм тази, която може да даде показания за това! Той се опита да проникне в мозъка ми, а не е ли това нещо по-лошо? Принуди ме да се ровя във всичките му остатъци. Да дъвча онова, което той вече е дъвкал. Хора като него се раждат — един Господ знае как и на кого — да плащат за нещо, което не съществува. Те изсипват всякакви най-странни неща в празното пространство. Като пясък в чувал.
Кротко бръщолевене: тя не спираше да говори. Говореше, че била станала негова робиня, направил я робиня на това, върху което се бил съсредоточил, на натрапчивата си идея. Умът му не бил с нищо по-добър от какъвто и да било друг уред, който произвежда единични продукти. Той я бил приковал с окови към себе си, оковал и самия себе си, а в същото време бил неконтролируем, не можел да бъде обуздан. Бил една от жертвите на века, жертва по своему. Поемал загубите на всички, поемал глупавите им неприятности. Глупави, защото били неспирни. Спасение било единствената мисъл в главата му — арогантно държал на това, бил непоколебим, искал да спаси от унищожение всяко листче хартия по цяла Европа. Спасителят на Европа! В главата му била само Европа — с всичките тези слабо известни езици във всичките онези призрачни места, където се било стреляло, по улиците, в горите. Бил се привързал към остатъците от тиранията, от трагедията, бъркотията.
— Няма друг като него — завърши тя. — Никъде. Това е точно, както каза доктор Еклунд — той си е в своя собствена категория.
По време на всичко това Адела презрително демонстрираше крива язвителна усмивка.
— Е, добре, той е луд. Вие го нарекохте жрец, но имахте предвид луд. Тогава защо по дяволите ме изпращате при него? Вие ме изпратихте там!
Хайди изви набитото си дребно туловище.
— Ти търсеше преводач.
— Вие сте знаели, че той няма да иска да го преведе. Но ме изпратихте при него!
— Ами, мислех, че той трябва да погледне ръкописа.
— Жрецът трябва да го погледне. Или — спасителят? А може би — просто лудият? Госпожо Еклунд, той изобщо не е и помислял да го превежда. Вие сте знаели това. Не ми казвайте, че не е било така! Аз точно затова не му позволих да го погледне.
— Не, не — възрази Хайди, — ти не следиш мисълта ми. По начина, по който се занимаваше с полски — нали сама виждах как започна да се занимава с полски? Той направо го поглъщаше. Той търси това, което е първично…
— Той говори смайващи лъжи.
— На него му е необходим оригиналът на всичко. Това казах, точно това казах. Той е жрецът на оригинала — нали това казах?
Тя беше негов застъпник, беше взела неговата страна. Беше като в някаква пиеса. Той беше на театър. Ларш се почувства изолиран. Зад спуснатата завеса на авансцената — завесата обаче беше плътно затворена пред него — някаква неразбираема драма вилнееше отвъд. Дори като случаен зрител той нямаше разумно място в нея. Какво щеше да представлява отсега нататък, след като нямаше да бъде син на баща си? А тя, дъщерята, тази лъжлива дъщеря? Сега авторът на „Месията“ не беше вече ничий баща. От какво се беше отказал само! Капитулация — беше капитулирал пред историята на фалшивата дъщеря. Той самият нямаше собствена убедителна история, която да ѝ противопостави, само прилива на кръвта. Нейната история беше толкова вероятна, също колкото и всичко друго в необятната пустош на Европа от преди четиридесет години. Тези истории имаха своя правдоподобност. Докато Ларш имаше — но какво имаше той? Някогашната му увереност, израснала от самия него като нокът. Той я беше отрязал. Ето, стоеше тук, лишен от правдоподобност. Тя ничия дъщеря ли беше? Тогава и той, в още по-голяма степен, беше ничий син.