Колко трудно бе да се диша, да се вдишва и издишва, без всякакво прозрение и осветление! Всичко беше угасено, потушено, удушено. Капитулирало. Светлината, която се носеше напред като сирена, сякаш някакво огромно седло беше преметнато върху хълбоците на вселената, седло с огнена сирена от светлина, препускащо откъм втренченото око на баща му… Разложено. Беше се оставило да загине. Нямаше да се върне.
Миризмата на печено от пламъка: доктор Еклунд пали още една клечка — една подир друга той пали клечки, за да запалва угасналата си лула.
Жените продължиха да се разправят. Беше кавга, и същевременно не беше. Би могло да е престорена кавга. Марионетки. Задната стая на Хайди, в която гъмжи от заговори и интриги — защо мислеше за това? Сценична треска: внушена, режисирана, с подадени реплики. Адела искаше той да си върви. Хайди искаше той да остане.
Доктор Еклунд оставаше безразличен.
— Може и да си върви, може и да остане. Ако текстът е истински — това е същинският въпрос.
Адела ядно каза:
— Той смята, че му принадлежи.
— Хайде, хайде — обади се доктор Еклунд.
— Той си присвоява нещата. Не го ли чухте! Взел ми е шапката.
Гласовете на двамата бяха съвсем еднакви. Семеен звук. Задименият въздух бе попаднал в безветрие. В това пространство не се появяваше нищо спонтанно. Доктор Еклунд подпря запалената си лула на чинийката за чашата за чай. После бутна встрани чашката, чинийката и лулата си. Месинговата амфора — тя нямаше дръжки и всъщност представляваше нащърбена стара делва, — обтягаше архаичната си форма в средата на малката масичка. От джобчето на жилетката си доктор Еклунд издърпа за голямата и черна дръжка голяма обла лупа и я постави до чашата, чинийката и лулата.
— Умно! — възкликна Хайди, като почука с кокалчетата на пръстите си по делвата, от което съдът издрънча. — Сетил си се да вземеш това. А снегът трупа.
— Тъй. Соломоновият миг. Е, хайде сега да проучим нашия съмнителен автор.
Доктор Еклунд улови с две ръце месинговата амфора и я вдигна над масичката. Ето на, тя сега беше нависоко, и се рееше с прилична отмерена скорост — торпедо, кит с широко зейнала паст, потир. Насред път той я наведе, гърлото увисна надолу и изригна безредие и хаос, заваляха дрипави бели крилца, нестройна армада от бели платна. Стотици листове се изсипаха спираловидно — смачкани, оплескани, състарени. Всичко, което сутринта беше отрупало в безпорядък юргана на Ларш, сега се ръсеше без ред от делвата на Али Баба.
— Умно! — пак каза Хайди. — Запазила си ги всичките на сухо!
Доктор Еклунд пусна изпразнената амфора, която издрънча. Тя се удари в пода с отекващ звук на чинел и се отърколи странично в краката на доктор Еклунд. Ясно беше, че доктор Еклунд — магия! — веднага е разбрал какво трябва да направи с този чудат съд. Той беше предвидил, че трябва да бъде обърнат наопаки и изпразнен.
Ларш погледна към Адела. Беше се преместила и навела до доктор Еклунд и събираше листовете-бегълци, които бяха паднали на пода. Тя ги вдигаше и ги слагаше на масичката при другите. Нараненият почерк — погребан, пребит, контузен, забравен. Тя вдигаше всяка отделна страничка една по една. Беше ги донесла в книжарницата на Хайди в тази висока метална трофейна купа: виночерпката Хеба, дъщерята на Зевс и Хера, вестителката, освободителката. Не би могъл да разпознае друга по-добре! Искаше му се да извика: „Улрика, Биргита!“ Не една, а две съпруги! И едно дете, изгубено, откраднато! А той самият сега дори без кутията за боички. И последната следа беше заличена. Изличена. А Адела? Дали тя бе имала друг предишен живот, преди тези чанти и делви? Жена на неговата възраст, започнала да посивява като него. Тя не му беше сестра, той нямаше сестра, нямаше баща, нямаше никаква представа какво е било името на майка му. Той сам се беше нарекъл тайно Лазарус Барух. Кой можеше да му каже, че това не е така, кой можеше да му отнеме тези двойствености и оплетености? А посредством речниковите предсказания и окултни измествания: Ларш Андеменинг, Ларш „Скритото намерение“. Кой би могъл да предотврати това? Той притежаваше ужасяващата свобода на сирака да направи своя избор. Можеше да стане каквото си искаше, никой не можеше да му го забрани; можеше да си избере своя собствена история. Можеше да избира и можеше да се отказва. Той беше ужасно, ужасно свободен.