Адела не се помръдваше. Хайди не се помръдваше. Тези жени бяха изпаднали в апатия, в летаргия. Вероятно бяха очаквали точно това. Знаели са през цялото време. Вярвали са през цялото време. Присъдата само ги бе омаломощила; сега вече — толкова дълго чакана — тя беше някакъв вид сънотворно. Дори доктор Еклунд не изглеждаше възбуден.
Но тук, на масата, лежеше пръснатият „Месия“. Намерен. Оригиналът. „Месията“, проснат със странния си екстатичен полски, открит пред погледа на всеки. Оригиналът! Възвърнат, възкръснал, спасен. Ларш, загледан с все сила, усети как собствената му обикновена зеница бива поглъщана от унищожителен пожар в орбитата си. Сякаш се съвкупяваше с ангел, чиито криле бяха в пламъци.
13
Винаги след това — след като писмата бяха се превърнали в овъглени шушки пепел — Ларш съжаляваше за тази животинска прибързаност, с която премина през пръснатите страници на „Месията“. Доктор Еклунд с охота се бе концентрирал върху лулата си, докато Ларш премина като хала през пластовете съсипани хартии. Двете жени — Хайди, замаяно излегната в койката си, Адела в летаргия на пода, — сякаш бяха излезли от играта. Те чакаха. Човек не можеше да ги чуе дори да дишат. Сякаш се бяха отказали да вдишват кислород или сякаш бяха потиснали пристрастието си.
А междувременно Ларш се бе втурнал в текста с енергията на човек, който се хвърля към стъклена стена. Той с трясък бе минал през нея оттатък и какво имаше там? Барокови арки и ниши, заплетено оградени тихи улички на един език, толкова изрязан, така кървящ — един допир можеше да приведе в действие сто режещи остриета, — че можеше да настигне някой пътник навсякъде по пътя с този нож или онзи зъбец. Ларш не оказа съпротива, нито се скри, остави се плътта му да бъде разпрана. Нищо не го задържа, нищо не го забави. Ужасната скорост на глада му, докато дъвчеше куките и остриетата, езикът и гласът на истинския „Месия“! Хищничество, лакомия!
Винаги след това Ларш си спомняше как воплите му се надигаха. Сякаш беше натрупвал угризения, тъкмо когато бе бягал от един пасаж към друг. Той не можеше да поеме онова, което срещаше, не можеше да го задържи. Амнезията го връхлиташе с мрака на спусната качулка. Каквото вземеше, губеше го. И веднага изпитваше болка, защото не можеше да го задържи.
Адела я нямаше там. Слугинчето, зловещо, загадъчно, безмилостно, слугинчето, което се спотайваше по коридорите и на таваните в „Канелените магазини“, в „Санаториума“, го нямаше в „Месията“. Това зарадва Ларш: това беше реванш над самомнителната жива Адела, която се подпираше като марионетка на крака на масата. „Месията“ беше заличил името и.
И все пак, това, което Адела му беше казала, беше истина: редът на страниците беше без значение Тези клети омачкани листове бяха номерирани безредно, някои изобщо не бяха номерирани и един водовъртеж се вливаше в друг, имаше последователност и последици, паралели и парадокси, както и да ги разбъркваше човек. Ларш си помисли за онези планински вериги, които израстваха от бездните на света, откъм най-бездънните рифове на морето, толкова платонически загадъчни и тъмни, и дълбоки, че дори щуращите се слепи пещерни риби бягаха оттам към по-горните пластове вода — но в онази бездна като преобърнат наопаки плювалник имаше пресичащи се реки, водовъртежи, които обръщаха пенестите си гърла, многобройни течения, които се смесваха вертикално, водопади, от които никнеха ручеи като косми, и хиляди бързеи и пръскала, които обстрелваха върховете на океанския пейзаж. Така беше и с интелигентния начин на подреждане на „Месията“, както и с реда и схемата на последователността: всичко мащабно се застъпваше, всичко ставаше едновременно и многообразно.
Но това схващане бе приложимо само за съзнанието на системата. „Месията“ представляваше безводна система. Без облаци, без воден прах, без мъгла, без кладенци и ведра — нито океан, нито капчица, нито росене, нито ситен дъжд, нито струене. Нито кръв на боговете, божествена или безбожна, от какъвто и да било вид. Беше също така лишен от всякакъв небесен прах — нито планета, нито звезда, нито галактика, нито небосвод, нито синева, нито вечност — а това беше странно, защото „Месията“, дотолкова, доколкото може да бъде определен, че представлява „нещо“ (а Ларш, в амнезията си, след това бе забравил почти всичко за него), беше роман за сътворението и спасението. Той беше творба за космогонията и ентелехията. Както и всичко друго, изсипано от свръхестественото око на джина на рога на изобилието, за което Ларш същата сутрин беше сънувал като за баща си. „Месията“ имаше своето „място на действие“, местоположение, своя педя земя, свое малко местенце на земята. Вселената на „Месията“ беше Дрохобич, един град в Галиция.