Адела не беше в него. Ала все пак не беше съвсем редно да се твърди, че Адела не е в него. Тя беше там, но не бе жива и нямаше име. В началото тя се появи като плешива парцалена кукла, поставена на лавицата — скалпът и обаче беше от порцелан, а клепачите можеха да се отварят и затварят. На друга страница същата тази подвижна кукла се видоизменяше и придобиваше скованост: сега тя беше шивашки манекен, с брезент върху огънати жици. Другаде беше станала една от онези месопотамски жречески статуи, издялани от камък само заради ужасяващите си усмивки. Накрая Ларш прие, че се е превърнала, с напълно чисти намерения, в идол. Очите и бяха най-обикновени зелени скъпоценни камъни. Този идол, направен от някаква изкуствена мъртва материя, никога не беше наричан Адела и по никакъв начин дори не намекваше, че е Адела. Въпреки че Ларш не можеше да твърди, че Адела е някъде в текста, при все това той я разпознаваше.
Дрохобич сега беше напълно населен (макар че тази дума бе неподходяща) с идоли. Някои представляваха закръгленичък Буда в позиция лотос, неспособен да върви или да се движи. Те се носеха върху носилки от миниатюрни египетски статуетки, по няколко десетки към всяка носилка. Други бяха огромни глави от Великденските острови. Трети беше единобожият Аменхотеп IV, с деформирани от болестта лице и крайници, самият той въздигнат в идол. Голям брой бяха във формата на едри каменни птици — соколи, орли, лешояди, ястреби, гигантски гарвани, издялани от черен мрамор. Всеки от тези идоли се смяташе, че е велик и могъщ бог или богиня, в състояние да контролира настоящето и бъдещето на Дрохобич и особено миналото. Имаше един доста скромен идол — той имаше фигурата на собственика на магазина за галантерия, — който беше в състояние да промени последните сто години от историята на Дрохобич, само като манипулира дадена серия копчета за панталони, изкусно зашити в ръба на кафтана му.
Никакво човешко същество не бе останало в Дрохобич — само стотици и стотици идоли. Някои от тях бяха достойни за презрение, недодялани и зле построени, но повечето представляваха вдъхновения труд на армии от сръчни занаятчии, а имаше и всъщност шепа шедьоври. Улиците и магазините бяха претъпкани с кръжащите навсякъде всички тези необикновени тотеми от дърво, камък, керамика, сребро и злато. Тъй като нямаше човешки същества, които да им се прекланят, съществуваше известно объркване за предназначението им. По-скромните от тях съответно се заловиха да боготворят по-агресивните, но в началото това не беше съвсем типично. Всеки бе свикнал да го считат за несравним, всеки очакваше във всеки миг да намери някоя жена, паднала на колене, дете, носещо кошница с дарове, мъже с жречески одежди, които кадят тамян или принасят в жертва овен или дори някое друго човешко същество — ала никъде в Дрохобич вече нямаше никакви човешки същества. Всички те се бяха отправили на дълго изнурително пътешествие до други градове. Всички някогашни магазинери, например, бяха заминали на гости при братовчедите си магазинери във Варшава и Будапеща. Гимназиалните учители бяха заминали на обиколка из музеите в Париж. Неколцина кандидат-годеници крееха в Лондон. Останалата част от населението беше пръсната на различни места и можеше да бъде събрана при нужда в Прага или Стокхолм, в Москва или дори чак в Ню Йорк, Монреал и Тел Авив.
Идолите от Дрохобич бяха сравнително пасивни и нямаха представа по какъв начин да съберат богомолците си. На никого от тях не му бе хрумвало нищо друго, освен да се скитат из градския парк, да се тътрят из пустите магазини и да чакат. Излизаше така, сякаш всички бивши обитатели на Дрохобич до един бяха станали атеисти и бяха избягали. Религията беше пресъхнала в църквите, а също и в пощата, училищата и обществената библиотека. А това беше жалко, защото идолите никога преди не са били по-красиво излъсквани, боядисвани и декорирани, както по време на пребиваването им в Дрохобич. Те бяха, нека признаем, почти прекалено обайващи, прекалено съблазнителни — и вероятно затова започнаха да се кланят един на друг и накрая дори да си принасят жертви един на друг.
Все по-често и по-често из цял Дрохобич имаше жертвени клади. По-високите и по-силни идоли започнаха да улавят по-дребните и по-второстепенни идоли и да ги мятат в пламъците. Боговете с лъскави туловища и по-специално малките близкоизточни богини с техните нежни напъпили гърди и техните огърлици, декорирани с парченца огледално полирана мед, нанизани върху ремък от змийска кожа, а понякога дори някое изящно миниатюрно копие на Венера с големина колкото човешки пръст, се нарязваха или претопяваха, за да се угоди на железния търбух на някой огромен, мързелив Молох. Денем и нощем подсладени медени облачета от горещ тамян и парлив мирис на дим от топящ се метал се виеше над Дрохобич.