Човешките същества ги нямаше, идолите ги нямаше, останали бяха само тази малка блъскаща се птичка, родена от организма, наречен Месия, и замиращите неясни стенания…
14
В стаята, както Ларш виждаше, имаше лъжа.
— Ти не си идвала да търсиш преводач — каза той на Адела. — Не е било за това. Дори и да можех да го направя.
— Дори и да можехте. — Доктор Еклунд се беше заловил да прибира страниците на „Месията“. Той протегна едрата си ръка на морски капитан към пода в посока на месинговата амфора; ръкавът му се провеси и рязко шляпна Адела по ухото. — Виждате ли? Ето това е положението, госпожице. По моя преценка няма никакво съмнение, ще повторя — никакво. Това е ръката на твореца.
— Ръката — повтори думите му Хайди — на твореца. — На Ларш му се струваше, че се намира в кухнята на двореца на Спящата красавица, когато състоянието на транс свършва и всички съдове започват отново да врат. Хайди сякаш пак се беше включила. А кое, всъщност, беше накарало тези жени да изпаднат в транс?
Адела, излязла от дрямката си, беше грабнала листовете от доктор Еклунд и ги тъпчеше на купчета обратно в месинговата амфора.
— Не, мила моя, не така. Вие много грубо пипате тези неща, които са изключително ценни…
— Извънредно ценни. Извънредно, извънредно — повтори Хайди.
— Ти ли ще ми кажеш! Нали аз ги намерих! Те ми принадлежат на мен. Аз съм дъщерята на мъжа, който ги е написал.
Хайди се изсмя с кучешкия си смях.
— Документите на този човек принадлежат на света — заяви доктор Еклунд.
— А този твърди — изстреля стрелата си към Ларш Адела, — че му принадлежали на него.
— Моля ви. Без злоба. Въпросът е какво да се прави. Да се вземе решение, нали? Ние трябва да вземем решение.
Значи и доктор Еклунд имаше своето „ние“.
— Аз не участвам — заяви Ларш.
— О, участваш. Ларш, ти определено участваш — възрази Хайди. — Виж колко дълбоко си се замесил!
— След като е задържал моя ключ — рече доктор Еклунд.
— След като е задържал моята шапка — рече Адела.
Колко си приличаха гласовете им!
Ларш подигравателно каза:
— Тя твърдеше, че търсела преводач.
— Преводът е най-маловажното нещо — рече Хайди. — Стокхолм гъмжи от преводачи от полски.
— Княгинята.
— И по-добри.
— Значи, доктор Еклунд.
— Казах ти, той се занимава с по-важни неща.
Едната клечка не запали, втора — доктор Еклунд пак обслужваше лулата си.
— Тази творба — заяви той — ще доживее да се появи на всички езици на планетата.
— На планетата ли? — попита Хайди. — Да оставим планетата настрани, Уле, и да помислим за Стокхолм.
— Да, нека започнем със Стокхолм — съгласи се Адела.
Доктор Еклунд я прекъсна:
— Мила моя Адела — нали Адела? Адела, нали така?
— Адела — потвърди Хайди.
— Безспорно ти ни донесе този ръкопис с историята към него. История, нали така? Този приятел тук не вярва на тази история, виждам това. Безспорно история има и защо да не вярваме в нея? Няма ръкопис без история, нали така? И то по-специално този. Ако ми разкажете историята, обещавам, че ще повярвам. Ала независимо от това каква е историята, независимо от това, независимо от вашата преданост и вашата всеотдайност…
— Тя твърди, че била дъщерята — коментира Хайди — незаинтересовано.
— … сега е моментът да се откажете от това.
— Виж Ларш! Той се отказа от всичко — обади се Хайди.
— В името на света — заяви доктор Еклунд: жест на актьор.
— В името на света! — възкликна Адела — Какво ли няма да каже той. Той си призна, че е лъжец. Нямаше как да не си признае. А когато му разказах как съм придобила ръкописа — рухна, това е всичко. Нямаше как да не стане.
Всичко това беше вярно, Ларш не каза нищо.
— Бедният Ларш — рече Хайди. Сега тя не го защищаваше. — А сега, след като го разгледа? — И зачака.
Тя чакаше, Ларш разбираше защо. Тя очакваше и да каже какво мисли — заради голямото му желание — да разкаже какво мисли. Беше постигнал голямото си желание. Беше щурмувал оградата около „Месията“. Хайди повече от всеки друг — не, единствено Хайди, само Хайди — знаеше тайната пещ на желанието му, беше го нарекла концентрация, мания. Тя беше някогашният му съучастник в желанието му, в интуицията му. Само тя можеше да проумее какво означава за него да наводни очите си с текста — същия този текст, — с въпросното нещо, с думите, със сричките, с буквите! Буквите бяха оставили носещите се послеобрази в ретините му. Но той не можеше да проумее онези статуетки — сякаш полският му се изплъзваше. Изгубено. Какво се съдържаше в „Месията“? Изгубено! Отломки от сън.