— Той е в ръцете ти. Авторът на „Месията“.
— Казах ти, че се отказвам. Прекратявам. Той не е мой. Не мога да го задържам. Ръцете ми — рече той, като ги обърна, за да ѝ покаже белите си длани, — са празни.
— Не, не, помисли! Помисли как разполагаш с възможности.
— Нали водиш твоята рубрика — внезапно се обади Адела. — Пишеш тези рецензии. Всеки понеделник.
— Вие можете да ги осведомите — каза доктор Еклунд. — Можете да разкриете нещо удивително. Можете да го обясните.
— Ти можеш да бъдеш полезен — каза Хайди. — Ти умееш да го правиш. Ако желаеш да възвърнеш на света, това, което му принадлежи. Ако вярваш в себе си.
Светът, светът — и тримата говореха за света. Какви оратори! Бяха побъркани на тема света. Имаха нещо предвид за света. Светът ги бе накарал да постигнат идеално единомислие. В новото си объркване Ларш усети как и се възхищава: на сатанинската опашка на това разбиращо се от само себе си единодушие. С какво бе свързано това?
Кибритените клечки на доктор Еклунд — едно и също сдържано щракане, искра след искра, всяка клечка в съгласие с другите, всички те предназначени да запалят непокорния огън в лулата на великия мъж.
Звън на гонг, кратък и остър. Адела най-сетне изпусна месинговата амфора на земята.
— Ако искаш, можеш да вземеш ръкописа — предложи тя с най-суровия сценичен глас на доктор Еклунд, — нищо, че не е преведен. За да го покажеш. Че съществува. Преводът е най-маловажното… ако искаш, можеш да им го покажеш в твоя вестник.
Как му се искаше да я блъсне само!
— Тя ви дава сега да го вземете, разбирате ли? — одобрително се обади доктор Еклунд.
— Тя ще ти позволи да го вземеш, това е вън от всяко съмнение. Ти си човекът, който ще свърши работата. — Паяжината на Хайди все повече и повече се разплиташе; тонът и постепенно от помирителен преминаваше в изцяло настойчив. — Всичко е точно така, както доктор Еклунд обясни — ти си единственият човек в Стокхолм, който може да го направи. Имаш нужната репутация. Предлагаш това, което хората очакват — ти си този, който лансира, ти проправяш пътя. Ти си церемониалмайсторът — единственият, който може да се осмели да го направи и който го е грижа. Ти представяше всички тези трудни същества, всички тези писатели от Централна Европа, които ние постоянно поръчвахме! Тези чехи и поляци! Тези югославяни и унгарци! Ти направи така всички да ги забележат. Господин Хемлиг и господин Фискюнгел, например — те разчитат на теб да ги държиш нащрек. Ти ги държиш будни. Ти ги будиш. Ти ги караш да проглеждат.
Това беше цяло слово, цяла патетична реч — устата и не спираше: зле наредени златни зъби на стара жена. Тя го умоляваше. Имаше нещо, което той бил предназначен да изпълни. Ноздрите и започнаха да потръпват.
Междувременно доктор Еклунд кимаше и едрото му лице се повдигаше и навеждаше, той я насърчаваше да продължава, сякаш беше жива диригентска палка.
— Трудни същества — възхитено повтори той. — Вие сте роден за това, господин Андеменинг. Приемам, че е загадъчно — но кое произведение на изкуството не е такова? Вие обаче сте погълнати от него. Ние ви позволихме това. Ние ви осигурихме нашето мълчание. Сега се нуждаем от вашето слово. От вашата присъда. Не си ли заслужава? Не е ли прекрасно? Ще го поемете ли? На нас ни е необходимо вие да го разгласите.
— Искаме да разполагаме с вашата рубрика — обади се Адела. И Адела ли имаше своето „ние“? Те и тримата имаха едно „ние“ — едно и също „ние“. Бяха приобщени към него. Бяха една клика, едно семейство. Неговата рубрика! Рецензиите в понеделник, които никой не четеше, които бяха толкова изолирани — тя сигурно му се подиграваше. Но същевременно той съзнаваше, че това не е така. Внезапно осъзна — не напълно, бавно, тъпо, че те, и тримата, бяха обединени в един логически съюз: те споделяха един и същ принцип. И ясно бяха го предопределили за нещо. Беше лула, която и тримата се опитваха да запалят. Това, което се таеше тук, не бе толкова лъжа, колкото някаква латентност. Това беше техен скрит план. Това, което им трябваше от него, беше неговият ден от седмицата. Понеделникът беше единствената цел, заради която той се намираше на това място. Беше застанал на една крачка от масата в задната стая на Хайди — върху която Адела със звъна на тежък златен испански дублон преди половин минута беше оставила „Месията“ в месинговата си амфора. Заради понеделника му бяха дали ключа на доктор Еклунд. Заради понеделника Адела беше нахлула в апартамента му. Заради понеделника го бяха накарали да идва и да си отива, а сега да остане.