Адела привдигна обезумялото си лице. Кървав срез през месеста част на финия и нос. Не беше дело на Ларш, нито дори резултат от перването с малкото му пръстче. Баща ѝ и беше нанесъл удара. Свирепият шут от автора на „Месията“.
Главата на доктор Еклунд блестеше като лъснат щит. Той смъкна очилата си от ушите — и ето, без предупреждение, това беше приликата. Не се съдържаше в някаква особена частица от него. Беше нещо цялостно — подобието, ритъмът на родословието. Очите му без очилата говореха за катастрофа: той вече нямаше нищо, което да го защити, нито пръстените му, нито войнственият блясък на моряшките му копчета. Едрото му остъргано лице с ужасните си кратери-ноздри безцелно се рееше, изтъркан стар пейзаж, негоден за обитаване. Обезумял, див, най-сетне същият поглед като на Адела.
15
В пет часа следобед, малко повече от седем месеца след пожара в месинговата амфора — литературното гърне тъкмо се разотиваше, — една жена на име Елза Вац, придружавана от малко момче, дойде да види Ларш Андеменинг в „Моронтьорн“. Той вече разполагаше със собствено кътче. Представляваше малко, немебелирано преградено кътче, със стени от талашит, в което бе поставена счупена маса (която по-рано бе била на Нилсон), розова порцеланова чаша (невъзможно да бъде различена от чашата на Андерш), пишеща машина, кана за кафе и стол, покрит със скъсана възглавница на буци. Прахът от мазилката се стелеше във въздуха — всички стени на най-горния етаж на „Моронтьорн“ бяха разрушени, за да се прекара нова инсталация. Нилсон беше обявил, че ще се монтират цяла нова редица компютърни терминали: естествено служителите на „Моронтьорн“ не можеха да очакват да достигнат „Експресен“, но поне можеха да поздравят епохата, в която живееха — в знак на уважение към тази епоха Нилсон се бе сдобил с бляскаво ново бюро, изработено изцяло от някакво вещество, което до този момент се бе използвало специално за вътрешната част на носа на космическите капсули.
Елза Вац обясни на Ларш, че най-напред отишла в стария му апартамент, където разбрала, че преди известно време се бил изнесъл оттам. Той нагласи капризните си очила на мястото им (те вече бяха започнали да свикват с това) и отвърна, че е могла да му се обади по телефона: разполагал с голям апартамент на Бергсундстранд, недалече от някогашното жилище на Нели Закс, улица в културна среда, и нали културните хора се обаждали по телефона, преди да се вмъкнат в нечий кабинет? Това глупаво момиче долу в приемната! Как бе могла да позволи на Елза Вац да нахлуе при него и при това с детето си! В края на краищата, той имаше твърдо фиксирана програма, имаше толкова книги да изчете и не можеше да си позволи да го прекъсват по никакъв повод: трябваше да приготви материалите си за броя в понеделник, да не говорим за купищата писма, които получаваше за рубриката си.
Малкото момче — изглеждаше на десет години — го мъчеше настинка и то окаяно се бършеше ту с едната, ту с другата голяма бяла носна кърпа, като, от време на време, кихаше и се гушеше, свивайки рамене. Раменете му се издаваха нагоре: чифт дребни остри връхчета около ореховидната му глава.
Ларш отстъпи назад, представяйки си микробите.
— Не е ли много болен да излиза навън?
— Няма при кого да го оставя — ние живеем в една къща с мебелирани стаи под наем. — Познатото непокорство. Напомняше му за собственото му недоверие някога. — Но и иначе клетото дете ще се чувства изоставено. Той говори само португалски.
— Защо не го остави в книжарницата? Там могат да се справят с всичко.
— Тя напусна Стокхолм, не знаеш ли?
Той и хвърли безучастен поглед.
— Откъде бих могъл да знам?
— Книжарницата е продадена.
— Никога не минавам оттам. — Той съсредоточено загледа лицето и, не беше такова, каквото го помнеше. — Никога не съм си представял, че ще зареже това.
— Той я накара. Каза, че нямало повече нужда. Заминаха да живеят в Антверпен. Там има по-добри възможности.
Момчето нададе рязък животински хлип, последван от непонятна молба на някакъв език, който — какъвто и да беше, — не бе португалски. Френски ли беше? Полски? Жената попита:
— Ще ми позволиш ли да поседна? Така ще мога да го взема в скута си.
Ларш неохотно отстъпи стола си.
— Възможности — повтори думите и той и остана прав, докато я наблюдаваше как наглася полата си като гнездо за детето. — Ти разбираш какво е положението, притиснат съм от сроковете…
— Чета материалите ти, още откакто пристигнах тук. Станал си също като останалите — заяви тя.