Толкова за литературното гърне, с неговите смехове. Гунар и Андерш коментираха, че тази шутовщина била само отчасти за сметка на клетия, глуповат, лековерен Ларш. Ларш бил наранен, нанесено му бе поражение. Толкова за възторзите, за интимния екстаз на този фантазьор! — даден му бил добър урок. Бяха го унизили и оттам насам щеше да приеме пак да ходи сред хората.
Ала внезапно литературното гърне престана да вари Ларш и метна ръце върху плещите му. Кудкудякането и сатирата се смекчиха. Вместо това започнаха да се задяват с него: беше им другар. Гунар и Андерш, неподготвени за тази духовна промяна, наблюдаваха как Ларш, с посивялата му глава и бебешките му бузи, се издига. Пак го поглеждаха — по някакъв начин той вече не беше толкова застинал в ранна незрялост както преди, от пръв поглед можеше да се види, че не е момченце. Невъзможно беше вече да го приемеш другояче, освен като мъж на средна възраст — с тези резки, вдълбани в разстоянието между веждите сухи вади, които минаваха от краищата на устата му надолу към леките издатини от двете страни на челюстта му… той бе започнал да пълнее. Не можеше да се справи с някой пасаж без помощта на очилата си за четене. И въпреки това се издигаше. Беше като някакъв призрак от пушек, твърде неуловим дори за най-чувствителния фотоапарат, който най-внезапно се бе превърнал в монолитна статуя: Ларш беше там. Читателите от понеделник се бяха събудили — пишеха му писма. Написаха му шест-седем писма, след това му написаха десетки. Той изпревари Гунар, изпревари и Андерш, получаваше повече писма от всеки друг. Не се държеше комично, не се заяждаше — как можеше да бъде описано как се държи? Но както и да се държеше, беше свръхпроизводителен: Нилсон беше готов да му позволи да се разпростре и в междинния брой във вторник. Това удвояваше заплатата му и той прие също така безхитростно, сякаш го заслужаваше. Двамата разгледаха внимателно прозата, която пишеше: да нямаше някакъв трик там, да не би да имаше там нещо, в което никой да не може да го настигне?
Една вечер на Гунар му се стори, че е разбрал. Ларш бе престанал да очиства живота си. Тази разсеяност, това прекъсване, те имаха ефекта на черта на характера. А тази черта на характера беше противоположното на очистването. Тя доставяше голяма радост, тя се изливаше почти върху всички, беше най-розовото огледало, ласкаеше.
— И какво представлява тази прословута черта? — бе запитал Андерш, връщайки се от мивката. Той вече не караше Ларш да му носи вода: Ларш се беше издигнал, а и освен това напоследък човек не можеше да разчита, че ще намери Ларш в часа, в който излизаха мишките. Той вършеше нещо друго по нощите. А що се отнася до мишките, Нилсон беше взел мерки да дойдат да ги унищожат веднага щом електротехниците приключат работата си. Разрушените стени бяха открили къде са гнездата им.
— Посредствеността — отговори Гунар.
Двамата не бяха злобни хора, но осъзнаваха колко е важно да не обръщат внимание на Ларш. Какво друго можеш да направиш на някого, който просперира от скандалите? Улуф Флодкранц се бе домъкнал от Финландия, но той поне беше изчезнал на юг, беше си намерил работа в Малмьо, изпарил се беше. Вече не оскърбяваше хората, като им се навира като греда в очите.
Те изчакваха литературното гърне да се промени. Литературното гърне винаги се променяше. То поглъщаше. Изхвърляше навън. Не спираше да ври.
16
„Моронтьорн“ се изпразваше. Електротехниците с техните бойни чукове отдавна си бяха отишли. Бяха започнали работа в осем тази сутрин, като изкъртиха с трясък кратери в стените и половин час преди обяд старите горни етажи на „Моронтьорн“ се разтресоха в конвулсии. После електротехниците се бяха изпарили. В момента секретарките бяха тръгнали да излизат, пърполеха надолу по стълбите като конфети. Нилсон затваряше като с ракетен обстрел прекрасните нови чекмеджета на космическото си бюро. Асансьорът като език на камбана се блъскаше в стените на шахтата — чу се как с опасно дрънчене сваля Нилсон надолу, към улицата. Не бе останала и следа от литературното гърне, дори утайката му. Гунар вече беше отишъл на другата страна на площада и пиеше ежемесечния си чай с директора на библиотеката на Академията — едно събитие, изчислено така, че да направи впечатление на литературното гърне, ако получеше възможност да им разкаже за него — какво огорчение беше само, че в последно време то искаше да слуша само за живота и творчеството на Ларш Андеменинг! Андерш беше взел автобуса за вкъщи, при вкаменелостите на праисторическото си семейство: при древния си пастрок и допотопната си леля.