— Аз имах някога дете. Отнеха ми я и вече нямам свое дете.
— Колко платоническо. Литературно. — Тя не му вярваше и защо ли да му вярва? Казваше го той самият: измислил бе баща си, защо да не измисли също така лесно и едно дете. — Няма ли нищо твое, оставено тук и сега? Би трябвало да се запиташ дали ти самият съществуваш. Може би си просто нечия теория. Нечия презумпция. — Тя сграбчи момченцето си. — Любители на литературата. Паразити. Затова дойдох. За да съм сигурна, че си го научил.
Тя не изпитваше никакво състрадание. Той не разбираше кое е това, което трябва да научи.
— Ти го довърши. Кремира го. Няма го. Същият. Единственият. Беше това, което се смяташе, че е.
— Факсимилето на доктор Еклунд — Така замъглено, тихо.
— „Месията“ — произнесе тя: лицето ѝ бе непроницаемо, неизменно, жива медна отливка. — От Дрохобич. През Варшава. Същият.
— Това ти го казваш — рече той. — Казва го Адела. Толкова по този въпрос.
— Изгорен. Унищожен. Разбери! — заповяда му тя.
— Искаш да вземеш реванш, това е всичко. Дъщерята на фалшификатора.
— Беше това, което се смяташе, че е. Той подправя паспорти, нищо друго. Не може да подправя други работи. Или поне не се е опитвал. Той извежда хора от там и ги води тук, защо не слушаш какво ти казва Хайди? Може да отведе хората навсякъде. Майка ми ходи където си иска. Както и аз. — Той забеляза, че тя се е овладяла, както и синът ѝ. Беше тръгнала да си върви, в някаква своя посока. — Последният продукт на творческата мисъл на Дрохобич — заяви му тя, — изчезнал в дима.
Трагическа актриса!
Бежанец шарлатанин!
Той не знаеше дали тя ще избере асансьора или стълбището. За негова изненада чу двойно трополене откъм отвора на стълбищната клетка, учестен като бод на шевна машина: тропотът от стъпките на момчето след нейните стъпки. У нея нямаше никакво състрадание — защо? Бе придобила навика на покорството. Крачеше вместо баща си. Водеше крачките на малките крачета надолу.
Това осигури на Ларш необходимото му време, не му беше нужно много време. Беше забравил в кое чекмедже на ожуленото старо бюро на Нилсон я беше пъхнал. Пребърка едно след друго чекмеджетата — бяха празни, нищо ценно нямаше в нито едно от тях. Накрая я намери: бялата барета, лепкава от влагата в „Моронтьорн“. Беше я занесъл в „Моронтьорн“ в деня, в който се бе изнесъл от стария си апартамент. Беше зарязал юргана, струпан върху кожения фотьойл със строшения крак в чупката на коридорчето.
Той изтича до горния край на стълбищната клетка — не виждаше нито майката, нито детето, но от трополенето на бодовете разбра, че вече са близо до най-долната площадка.
— Госпожо Вац — извика той в мрачния вертикален въздух. — Шапката ви! Вземете си шапката! — и я пусна да падне в спираловидно движение все по-надолу и по-надолу.
17
Не че ѝ бе повярвал. Понякога установяваше, че ѝ вярва, но най-често не ѝ вярваше.
Това, което продължаваше да го безпокои, бе миризмата — онази миризма на нещо, което се пече, — из цял Стокхолм. Беше цяла напаст — във всяко ъгълче на града, без значение колко чист и ясен бе вятърът. Понякога изглеждаше, че се надига от отбиваните води в шлюзовете, друг път се разнасяше от върховете на шпиловете. И винаги го настигаше, където и да беше, по всяко годишно време. Сякаш Стокхолм гореше и бавно се превръщаше в Африка: миризмата, зиме или лете, на изпечена зебра.
Знаеше, че това са халюцинации — халюцинации от някакъв род, — Хайди би настоявала, че са халюцинации — че е плод на въображението му. В края на годината почти бе спрял да мисли за миризмата, освен когато се събудеше сутрин; сутрин тя винаги бе в дрехите му.
Литературното гърне, от своя страна, се бе върнало към навика си да не обръща внимание на Ларш Андеменинг: въпреки че пощата му беше доволно обилна и Нилсон бе прибавил (независимо от завистливата бледост на Гунар Хемлиг и Андерш Фюскингел) тлъст неделен кокал към броевете му в понеделник и вторник. При все това се случваше понякога — не много често — Ларш да изпитва тъга по предишния си живот. Не защото не бе успял да го очисти. И не заради изгубения „Месия“. Не и защото бе застаряло сираче и бе мушнал пръста си в речника, за да си избере оттам име. Не и заради онова лъжесвидетелствуващо око, изхвърлено като счупен сляп въглен сред пепелта на месинговата амфора.
Когато все по-рядко и по-рядко миризмата започна да нахлува от сутрешните процепи, в тесния коридор на черепа си Ларш зърна някакъв мъж с дълго черно палто, забързан с метална кутия от тиранти под мишница, все по-бързо и по-бързо запътен към комините. Тогава, сред синята светлина на Стокхолм, сред парите на зебрите, той изпитваше чувство на скръб.