— Нашата приятелка госпожа Еклунд — настойчиво се обади Андерш, — тя дали може да ми препоръча учителка по сърбохърватски?
— Да не забравяме и сензационния лимонов пулп, изстискан в цитрусовите градини на Калифорния — Адриан Леверкузен, доктор Фауст! Кафка, Музил, Брох, Канети, Жаб и Кундера. Всичките тези приятели, а да не игнорираме и дамите, как се казваше онази, Сарот? Колкото по-неразбираемо, толкова по-добре. По следите на неразгадаемото. Принцът на невъзможното да се дешифрира. Това точно измъчва понеделнишкия мозък. У Ларш има един понеделнишки Фауст.
Ларш приключи със завързването на шала си.
— Господа, тръгвам.
Асансьорът затрополи надолу, олюлявайки се на вехтите си въжета. През целия път до долу Ларш чуваше как гласовете дрънчат с метален звук, като чук и клещи. Той рядко виждаше някого от тях през работното време — на светлина, по пладне, сега те му се гледаха слаби и безцветни. Бяха едри мъже, същински викинги, но оклюмали. Гунар си имаше свой чайник в своето преградено кътче. Той педантично държеше всичките си вещи педантично отделно. Преди тридесет години бе пристигнал в Стокхолм от Гьотеборг. Андерш беше пристигнал почти по същото време от Малмьо. И двамата имаха навика да работят нощем, като спяха цяла сутрин и закусваха в четири следобед. Когато на дневната светлина пяната на посредствеността — секретарки, телефони — се разнесеше, на тях им доставяше удоволствие да ходят дебнешком сред купищата рецензентски шпалти, да надушват литературна плячка и да изкарват мишките от скривалищата им. Дори Ниагарският водопад от поставеното нависоко казанче в мъжката тоалетна им се струваше по-внушителен след полунощ. Макар че спореха ту за едно, ту за друго — отправяха си нападки за негативизма си, за самоохулването, за тесногръдието, двамата се разбираха много добре и бяха добре осведомени за всичко, което бе от значение. Знаеха всички новини — кои преводачи си пестяха усилията (и двамата бяха съгласни, че никой не можеше да намери разлика между шведския на Свен Стрьомберг и испанския на Свен Стрьомберг), чия любовница току-що се е прехвърлила от един критик на друг, кой виси на косъм.
Ларш не знаеше много за живота им през деня (имаха съпруги, пораснали деца, а Андерш дори се хвалеше, че имал пастрок на осемдесет и седем години и една още по-допотопна леля, и двамата доведени в Стокхолм от Малмьо), но добре разбираше какво правят нощем. Като него и те бяха затънали сред книги и бяха оковани във веригите на азбуката, в плен на изреченията и новите абзаци. А освен това Ларш беше очарован и от някои скрити местенца на живота им. Андерш, например, бе превел без ни най-малко да наруши ритъма му, „Klockoma“, „Камбаните“, на Едгар Алан По — текстът се използваше в училище и децата го рецитираха. Веднъж в месеца Гунар ходеше на отсрещния край на улицата на чай при директора на библиотеката на Академията. Той се гордееше с това и беше обещал на Ларш да ги запознае.
Тази среща, кой знае защо, никога не се осъществи, но за Ларш беше достатъчно, че собствените му крака го отвеждаха почти всеки ден да се промъква по тесните улички на Стария град, да излиза на широкия светъл площад — светъл, бе му направило впечатление, дори в дъждовната светлина, — където бе Академията, която за него бе по-свята от която и да е катедрала. Той изпитваше преданост към всичко там: десетте хиляди скътани тома в уединение в залите с висок таван над странно тихата Борса, където трепкаха компютърни екрани, където един-единствен приглушен глас снижаваше тона си, а неколцина старци седяха, сякаш в някакъв парламент на статуи; многоцветните километри рафтове, на които новите книги с крещящи заглавия по цялата си суперобложка на безброй езици се съревноваваха да привлекат вниманието на академиците; и навсякъде — сивите шпилове на кулите, които накъсваха пунктуационно въздуха като писци на писалки нагоре по една улица, надолу по друга. Библиотеката на Академията беше стара-стара, със стари дървени каталожни шкафове и дълги плъзгащи се чекмеджета, книгите бяха регистрирани от човешки ръце и нямаха нищо общо с компютрите. Вместо това безброй редици от престарели енциклопедии церемониално бяха сгушени като скъпоценни камъни от короната в стъклени шкафове в избата с тухлени стени. Ларш бе ходил да види всичко това лично: приятния подземен зандан, фестониран с монашески сводове, и работните маси, на които специално назначени учени оставяха своите претоварени куфарчета за документи. Тези куфарчета: той си представяше изобилието, силата, многострофните „Еди“, сагите с безкрайните си повторения. Блаженството на учени-поети, археолози на древния скандинавски период на упадък. Бездушните богове с проблясващите им нагръдници и буйните им прищевки. Чукът на страшния Тор. Один и Фрея. Всички бяха изчезнали в света на слабите: комичността на всичко.