Мястото на баща му бе там, в кухините на Академията, Ларш бе сигурен в това, както бе сигурен в снега, който се блъскаше в клепачите му. Баща му е бил роден да принадлежи към този пантеон — заедно със Селма Лагерльоф и Кнут Хамсун, с Камю и Пастернак. Шоу, Ман, Пирандело, Фокнър, Йейтс, Белоу, Сингер, Канети! Метерлинк и Тагор. Дългитепредълги изумителни списъци на носителите на Наградата. Баща му, ако бе доживял, щеше да спечели великата Награда — това се разбираше от само себе си. Той принадлежеше към това авторитетно общество.
4
БЕШЕ излязъл суров вятър, който властно се разпореждаше с тъмнината в един часа. Мракът продължаваше да запраща сняг в лицето на Ларш и той зави шала около носа и устата си — колко топъл само беше дъхът му в пещеричката, която се бе оформила така! Той бързо мина покрай Борсата и Академията — никъде нямаше запалена крушка, дори и размазаната светлина на фенерчето на пазача не се виждаше. Поредица от побеляващи покриви: колко лесно се виждаше в най-гъстия мрак през лещата на снега. Виещите се спираловидно снежинки с прекъсване падаха край него като морзова азбука. Мирис на нещо изгорено, какво ли беше? Комини. Най-сетне му стана ясно, че върви бързо и е стигнал далече, стъпваше тежко, подтичваше, вече бе прекосил моста над шлюзовете, където соленото Балтийско море водеше битка на живот и смърт с връхлитащите сладки води. Той осъзна накъде се е запътил. Този мирис на изгорено. Заслуша се за пожарните. А, комините. Тихо навсякъде: тук беше улицата, където някога бяха живели Нели Закс и майка ѝ. Апартаментът на поетесата, прозорците на поетесата. Всичко там умираше. Той стигна до края на Бергсундстранд в точката на кипене, прегрят под шала и шапката си. Малкото коли с безсънните си фарове се плъзгаха покрай него като бавни котки. Стокхолм, подреден порядъчен град си имаше свой подземен живот, своя скрита безсъница. Всеки, който има тайна в Стокхолм, се върти безспир в празнотата на нощта, а не в съня си.
Зад преградата на въртящите се снежинки шпиловете приличаха на завихрени магьоснически шапки на Мерлин. Двадесет улици зад него гласовете на Гунар и Андерш пулсираха, носеха се във въздуха. Писъци на чайки. Дори сега, когато него го нямаше там. Самохвалство, многословни преструвки в стил рококо, какви позьори! Изтъркани от седене по рафтовете, износени от ходене по магазините, одраскани, обезобразени. Главно техните драскотини събуждаха обичта на Ларш към тях, техните недостатъци, тяхната деградация. Те бяха като Тю, сина на Один, бога на войната, бога на победата. Най-напред Фанрир Вълка отхапва цялата му ръка. След това всичко друго от могъщия Тю — глава, туловище и трите му останали крайника — изчезва, за да остане само Денят на Тю — „вторник“. Ларш обичаше и тяхната осакатена миризма на драскачи, слаба и неясно скверна, изпарение обрано като пяна от вездесъщата спареност на „Моронтьорн“, като някаква плесен, възродила се от древността. Доколкото Ларш знаеше, и той самият беше просмукан от тази миризма. Мишките бяха невинни. Техните чисти по военному топчета не оставяха мирис.
Миризмата на изгорено във въздуха. Неговата собствена пот. Усилието. Краката му като сандвичи на скара. Ах, комините на подмишниците му, влажни и пламтящи под вълната. Пред себе си различи разделената с декоративна украса врата на книжарницата на Хайди. Тя често беше сред будуващите нощем. Жена на шестдесет и пет или там някъде, закръгленко вързопче с момичешко име. Тя носеше косата си на къдрав бретон като момиче, но къдриците и бяха бели и като на овца и падаха на букли към двата кротко поставени не на място черни мустака, които подскачаха неравномерно над дръзките и очи. Дръзки и тъмни като черешки със загрубели кожички вместо клепки. Сладникаво — да наречеш едно дете на измислено сираче от роман. Германците са сантиментални. Те използват думата Heimweh. Англичаните казват homesickness, носталгия, същото е на чист шведски. Hemsjuk. Дай им на германците да разтеглят като безкраен ластичен ремък от ужасна сладникавост цялата тази меласова злочестина. Хайди, самозвана изгнаница, отричаше да изпитва всякакъв пристъп на Heimweh, плюла била на това. Тя беше практична и нетърпелива и отдавна се беше отказала да се подиграва на името си. През последните няколко десетилетия, обясняваше тя, то всъщност започнало да ѝ подхожда. Тя сякаш бе променила характера му по аксиомата на собственото си твърдоглавие: от плах еделвайс в силите на изпълнена с решимост старческа взискателност. Ларш не се боеше особено много от нея, но все пак изпитваше лек страх.