В тясното преддверие на книжарницата и той изтупа с обувките си толкова силно, че от стъпалата им се изтърсиха ледени парчета. Видя светлина в тясната задна стая — нещо като коридорче зад високия гръб на рафтовете за книги, и предположи, че тя сборува фактурите си, или разопакова доставените тази седмица книги. Беше необичайно силна за дребната си закръглена фигура, една набита, топчеста, дребна като джудже жена, и можеше да вдига и мести непосилно тежките, изпратени от чужбина кашони сама — въпреки че, когато книжарницата беше отворена, тя си имаше едно момче — турче, което влачеше стоката. Или пък, помисли си той, може да седи на светлината на чудноватата си стара лампа (тази лампа, беше обяснила тя, била единствената вещ, която и се сторило, че трябва да вземе със себе си от Германия, ако не се броят и няколкото книги) и чете това, което току-що е пристигнало — тя четеше своята стока на почти всички езици. Стоката ѝ беше от цял свят. Книгите блестяха пред него на витрината: лъскави правоъгълници, като портрети в рамка — най-новите американци, от Северна и Южна Америка, най-старите руснаци, огромната и солидна компания на англичаните и англичанките от деветнадесети век, минимален брой чехи и поляци, цял лес на Балзак, а освен това и речници и енциклопедии. Витрината беше претъпкана от пода до тавана: стъпаловидна пирамида, наблъскана на всяко равнище с всички възможни азбуки. Вертикално, по средата, като пъхната в средата на венец роза, или като страж, пазещ трезор, стоеше право, наистина стоеше право, сякаш върху лъвски лапи — огромно и страховито издание на Drottingholm: ett kungligehem, „Дворецът Дротигнгхолм: кралският дом“, с цветни снимки на кралското семейство: кралят с вълнистата си коса, висок, русокос, невъзмутим, двете малки очарователни принцеси в парка, стеснителният малък принц в моряшко костюмче върху облечена с дамаска софа и каращата човек да се разтрепери от красотата и кралица с идеалните ѝ зъби и тъмни иберийски очи. За кралицата се говореше, че била интелигентна, потомка на благородници маранос, покръстени сефарадски евреи. Прикритите евреи, отдавна на изчезване. Хайди сега беше шведска патриотка. Когато кралската фамилия се продадеше, тя поставяше на витрината един от онези гигантски томове с пейзажи, самите те просторни като полята, представящи снимки на вятърни мелници и замъци, с елени, препускащи в снега и чайки в езерото Венерн, и статуя на Селма Лагерльоф, седнала, косата ѝ събрана в бронзов кок.
Ларш извади джобното си ножче и почука на остъклената врата. Никой не го чу. Той пак почука. Тя можеше да е забравила лампата и да си е отишла у дома, в апартамента си. Ларш я беше превърнал в своя довереница — Хайди беше една от малцината, които знаеха това, което той знаеше — но въпреки това никога не беше ходил в апартамента ѝ. Апартаментът беше дотолкова реален факт, доколкото и мълвата за съпруга и доктор Еклунд. Истинският подпис на брачната и връзка стоеше изрисувана със златни букви върху витрината BOKHANDLARE, „Книжар“. Когато заключеше вечер, тя се гушваше в обятията на нафтовата си печка с две дюзи, квадратната си малка масичка и походното си легло. Сред неравните форми на картонените кутии в задната си стаичка тя имаше мъничък хладилник и мъничка тоалетна, както и порцеланов леген на сини точки и чудноватата германска лампа — абажурът ѝ представляваше кристален жълт нарцис, и чайник. Нямаше никаква баня, макар че оградената ниша, подобна на тесен проход, може би заграждаше душ. Нямаше и радио: нищо, по което да слуша музика. Беше безразлична към музиката. Тя сякаш беше някакъв горски гном, който си беше сглобил немебелирана колибка, само с едно-единствено украшение — неизбежният жълт нарцис.
Светлината потрепна, намаля, пак се увеличи. Пред нея беше преминала някаква фигура. Ларш пак потропа с джобното си ножче по стъклото. И ето че се чу Хайди с монотонния ѝ германски стържещ глас:
— Добре, добре, светът още не се е свършил, ще ми строшиш вратата! — Тя беше прекосила книжарницата, за да дойде да му отвори.
Ларш пак заотупва обувките си в преддверието.
— Hej, здрасти — поздрави той.
— Хайде, свали ги. Не ти позволявам да ми ръсиш тия неща тук. За Бога, мила съм пода. Просто ги свали. Винаги се появяваш, когато съм най-заета.
— Яката си се заключила! — Но той беше свикнал с нейните абсурдности. Тя обичаше да взема връх.
— Кога друг път мислиш, че мога да успея да свърша нещо? Да не би когато клиентите ми се пречкат по цял ден в краката? Подреждам новата стока. Опитвам се да сложа цените. Боже Господи, трябва да се съсредоточа. А сега ти ще искаш кафе.