— Не — отговори той, застанал на прага по чорапи. — Sprit! Алкохол.
— Нормално. Станал си на ледена висулка. Снежен човек.
— Ужасно ми е горещо — възрази той и тръгна след нея към задната стая. — Воня на пот. — Не се държеше никак кротко с нея. Държеше се кротко с Гунар и Андерш, защото те го заслужаваха — бяха неадекватни. С Хайди той можеше да се държи грубо. Така скриваше лекия си страх от нея.
— Наистина вониш. Вониш като разгонен коч. Получих твоята поръчка — всички тези славяни. Не се надявай да ти струват евтино. Никак не беше лесно да ги намеря, вярвай ми. Две от книгите са на английски, от Щатите. Не можех да ги намеря по друг начин. — Дълга прозявка, разкошна, спокойна, откри златото на кътниците ѝ. На лявата ѝ буза беше останала гънка от съня. Върху походното легло възглавницата и одеялото лежаха в безпорядък. Тя измъкна брезентова чанта от рафта зад германската си лампа и извади от нея две книги с меки корици.
— Лудвик Вацулик, ето го. Бохумил Храбал, ето го. Витолд Гомбрович, той пък е ето там. Никой освен теб не иска такива книги.
— Трябваше да има и още една…
— Другият поляк. Къде я сложих. Ето. Тадеуш Конвицки, ето го. С твърди корици. Него успях да го намеря само на полски. На твоя роден език — добави тя, повдигайки сардоническото си малко рамо.
Тя му подаде чаша водка и пак се прозя. Той разбра, че тя ще продължи да се дразни от него. Знаеше това, което и той знаеше, знаеше всичко, всички промени, всички хипотези; многократно бяха разговаряли за това, което той знаеше, докато то всичко се бе смляло на гранули. Неговата история — неговата страст — не беше нищо повече от купчина сол помежду им. За тях двамата вече нямаше останало нищо за научаване. А и тя изпитваше силен скептицизъм към всяка шушка в историята му — дори към неговия полски, макар че лично го бе запознала с учителката му, която беше нейна клиентка. Мозъкът ѝ бе устроен така, че да се движи от ирония до безочие — доколкото Ларш можеше изобщо да предполага какво представлява нейният мозък. Говореше шведски наперено и гъвкаво, но мелодията беше изцяло тази на немския ѝ, и когато вмъкнеше, което често правеше, една-две немски срички, на Ларш му се струваше, че би могъл, макар и само в този миг, да погледне сякаш през някакъв отвор в пода в скрита подземна стая, където никой не се допускаше да влезе. Въпреки цялата ѝ шумност, тя си оставаше болезнено потайна. Съпругът ѝ, например — загадъчният, далечен, нереален доктор Еклунд, — беше или психоаналитик, или гастроентеролог: понякога тя намекваше едно, друг път — друго. А животът ѝ преди — какъв беше той? Тя не искаше да бъде това, което е била преди. Беше пристигнала в Стокхолм след войната, както мнозина други. Беше успяла бързо да се омъжи за доктор Еклунд.
Между задната стаичка на Хайди и общодостъпното пространство на книжарницата се издигаше ограда от книги. Понякога Ларш си въобразяваше, че доктор Еклунд се крие там някъде, от другата страна, извън обсега на жълтата светлинна дъга на нарциса. Или пък си представяше, че доктор Еклунд е мъртъв. Прахът му беше в голямата тенекиена кутия за кафе на лавицата зад лампата — Хайди беше вдовица. На Ларш му минаваше през ума, че би могъл да се ожени за такава жена, независима, невъзпитана, потайна, стара — героиня от някакъв род.
Радваше се, че тя е стара. Това означаваше, че е готова да се държи наставнически — възрастните хора имат навика да се налагат над младите. Тя считаше Ларш за свое откритие — откритие, направено преди четири години, за което, както тя казваше, била започнала да съжалява. Беше се спънала в него, клекнал до чантата си за документи при буква „Ш“ в раздела ЧУЖДЕСТРАННА ПРОЗА — ново лице в книжарницата, а той вече час и повече се разтакаваше над екземпляр от „Канелените магазини“ на полски език. Тя плесна с ръце пред него, така, както човек пляска с ръце да прогони безобидно животно, а той бавно я заобиколи, за да притъпи гнева ѝ, не беше изплашен, а странно объркан, като човек, който е имал видение: веднага му беше минала мисълта, че ще разкаже на тази стара жена всичко, което знаеше за себе си. Привличаше го формата на главата ѝ — дребна, разрошена, с къдравите кичури на бретон, бели като вълна на овца, смъкнали се над потрепващите ѝ мустаци. Никога не беше виждал такива вежди. Главата ѝ бе като глава на овца, но тя самата беше умна и нетърпелива като лъв. Предупреди го, че няма да позволи стоката ѝ да придобива опърпан вид, преди да е продадена; той си беше навлякъл големи беди с нея — бе го наблюдавала да прелиства страниците стотици пъти. Това беше истина. Той беше оцветил пръстите си в тези полупознати ужасни печатни букви като месар сграбчил кървава овца, или като влекач, който търси с канджа труп в реката.