Сякаш водена от гневен порив, огнена ръка се стрелна от най-ниското огнено кълбо и докосна сградата, в която бе живял Удру’х. Зданието се срина в купчина гореща пепел, пипала от дим се заизвиваха във всички посоки. Въпреки че очакваше ядосаното същество да срине останалите сгради до основи, Даро’х събра смелост и се провикна:
— Защо сте тук? Не сме във вражда с фероуите.
В главата му прозвъня глас:
— Но фероуите са във вражда с вас също като мен.
Увита в езици от оранжев пламък, нажежена до бяло човешка фигура се появи от огнения елипсоид. Кожата й беше прекалено ярка и заслепяваше очите. Спусна се към земята като нагорещен въглен и когато пристъпи напред по улицата, остави димящи отпечатъци.
— Аз ще запаля възможностите, които Джора’х се опита да угаси.
— Познах те. Ти си Руса’х.
Решен на всичко, за да не бъде заловен след провалилото се въстание, лудият губернатор беше влетял с кораба си в главното слънце на Хирилка. Това беше последното, което Даро’х бе чул за побъркания си чичо.
— А ти, Даро’х, си син на мага-император. Твоят тизм е силен. Връзката ти с баща ти отлага съдбата ти засега.
Горящият мъж се обърна да погледне останките от илдирийската колония.
Части от града и околните хълмове бяха изпепелени при скорошния бунт на хората от лагерите за разплод. Половината град гореше и було от дим се стелеше във въздуха. Руса’х изглеждаше доволен.
— Огънят вече е вкусил от света ви.
— Няма нужда да разрушавате Добро повече. Не сме ви сторили нищо.
— Дойдох за Удру’х — за да погълна предателската му плът. — Той се усмихна. — Сега ще си тръгна, за да запаля и други фитили.
Корабите на фероуите проблеснаха, уголемиха се и се издигнаха нагоре; само най-близката топка изчакваше горящия аватар на Руса’х.
— Духовните нишки на тизма са като душепламъка на фероуите. Всичко е свързано и аз ще изкова връзки, където е необходимо. — Отстъпи към елипсоида. — Лъжливият маг-император ще бъде изпепелен, ако се опита да ме спре. — Обгърналите го пламъци скриваха лицето му. — Но той ще бъде изгорен… тъй или иначе.
Човекът-фероуи остави елипсоидът да го погълне и огнената топка се издигна стремглаво в небето като комета, оставяща следа от дим и трептящ от топлина въздух.
Щом се почувстваха в безопасност, хората от Добро започнаха да излизат от сградите, в които се криеха. Краката на Даро’х бяха омекнали от страх и безпомощност, но той не си позволи да падне. Той беше губернаторът. Трябваше да застане начело, въпреки че се съмняваше дали и Слънчевият флот е способен да се бори с фероуите.
В момента най-важното беше да се върне на Илдира и да предупреди баща си за новата заплаха.
7.
Маргарет Коликос
На Ларо кликиските нашественици продължаваха да строят… и строяха, докато не погълнаха изцяло останалото от стария град. После го разшириха. Нови сгради, изваяни от смолист цимент, се издигнаха високо над оцелелите хиляди години обрулени монолити. Като използваха металните парчета от разглобените казарми на ЗВС, домовете на колонистите и браките с оборудване, кликисите конструираха прости машини, открити превозни средства и летящи приспособления.
След клането на войниците от ЗВС, което бе научило колонистите да стоят на разстояние от нашествениците, Маргарет даде безчувствен, но нужен съвет на водачите на колонията. Трудно й бе да обяснява и думите често засядаха в устата й. След бягството си през транспортала, когато бе оставила скъпия си Луис да загине от ръцете на черните роботи на Рейндик Ко, тя се бе озовала на ужасно място: разрастващ се кошер от пробудили се кликиси в далечен край на галактиката. Само познанията й за кликиската писменост, която с Луис бяха дешифрирали в руините, й бяха позволили да общува с тях в началото. А после й бе послужила музикалната кутийка на Антон…
Беше ясно, че повечето хора на Ларо не искаха да чуят суровата истина, макар че един от тях — Дейвлин Лотце — беше също толкова решен да разбере кликисите, колкото и тя през първите си дни сред тях. Съществата бяха разширили древните руини, бяха построили нови сгради и срутили няколко от постройките на колонията, оказали се на пътя им. Складовете, заключените бараки, големият хангар на ЗВС и ремонтният център бяха малко встрани от главния комплекс и засега поне кликисите не им обръщаха внимание.
Дарители с тигрови шарки се разхождаха между сградите като дракони, търсещи жертви. Някои от първите заселници, които работеха из фермите в покрайнините, бяха избягали в пустошта. За момента нашествениците не бяха реагирали на тайната евакуация, но Маргарет не хранеше илюзии, че ако кликисите някога решат да огледат внимателно наоколо, избягалите колонисти ще оцелеят.