— Тръгваме!
Но кликиската машина нямаше намерение да ходи никъде. От предавките се чу скърцащ звук, колата подскочи и спря.
Хибридът Марла успя да убие още един от воините, преди третият да среже бледата й плът. Нико не разбираше какво става. Когато дарителите вземаха генетична информация от хората, които поглъщаха, дали новите същества не запазваха част от спомените си? Дали някакво ехо от майка му не бе скрито вътре?
Още трима воини дойдоха, насочвани от люпилото, включиха се в атаката срещу предателския хибрид и бързо го разкъсаха. Нико простена.
Двигателят заръмжа, но Тасия все още не знаеше как да подкара машината. Кликиските воини се приближиха, покрити с кръвта на хибрида. Орли пристъпи пред превозното средство и застана на пътя им.
— Какво правиш?! — извика Роб. — Качвай се, дете!
Орли започна да пее с чисто, макар и необработено сопрано. Мелодията бе позната на кликисите… но различна. С цялото си сърце Орли запя „Гринслийвс“. Люпилото никога не бе чувало подобна музика. Воините замръзнаха, вдигнаха назъбените си крайници и заклатиха глави. Орли продължи да пее.
Точно от това се нуждаеше Тасия. Най-накрая успя да задвижи странното возило.
Потресен от онова, на което бе станал свидетел, Нико хвана Орли за ръката и я дръпна в машината, докато тя започваше да набира скорост. В мига, в който песента на момичето спря, кликисите се устремиха напред, но наземната кола ги надбяга без усилие.
Нико и Орли седяха един до друг, всеки от тях потресен по свое му. ДД мълчеше и Нико се зачуди дали и компито е смутено.
— Каквото и да видяхме… не държа да го виждам пак — каза Нико.
134.
Дейвлин Лотце
Щом музиката спря, Дейвлин разбра, че е загазил. Буболечките сигурно бяха открили синтезаторните ленти и ги бяха разкъсали на парчета.
Беше се надявал да се измъкне от чуждоземния град преди това да се случи.
Запромъква се през тъмните коридори, плъзгаше се покрай стените и се спотайваше в сенките, но си даваше сметка, че не може да се скрие. Със своите пипала кликисите можеха да усетят вибрациите във въздуха, вероятно можеха и да подушат следите от присъствието му. А когато люпилото започнеше да го търси…
Затича.
Беше запазил една заслепяваща граната и стискаше една метална тръба от бараките с оборудването на ЗВС. Слаби оръжия, но по-добри от никакви.
Стигна до един отдушник и погледна навън. На бойното поле дарителите на Ларо се хранеха с труповете на мъртвите кликиси, усвояваха гени, придобиваха ДНК на победения кошер за следващото делене. Люпилото щеше да се възпроизведе отново и да замени падналите в битката воини.
Зад дарителите забеляза група хора — бягаха с кликиска наземна кола. Въздъхна облекчено. Бе сигурен, че ще стигнат до „Оскивъл“ и ще излетят. Разчиташе на тях да спасят останалите бегълци в пещерите.
Но също така осъзна, че няма шанс да ги настигне. Беше освобождаващо в някакъв смисъл. Даваше му свободата да намери собствен път извън Ларо. Е, в крайна сметка той бе специалист в това.
Реши, че транспорталът в древния кошерен град ще е неговият изход от планетата. Всяко място бе по-добро от Ларо — стига да попаднеше на планета, която не е населена с кликиси.
Промъкна се навътре в стария град. Знаеше къде се намира транспорталната зала, тъй като бе дошъл оттам с колонистите от Крена. Но когато притича сред централния пръстен от руини, видя в тунелите огромен брой работници и разузнавачи.
Транспорталната стена беше близо, но можеше да му се наложи да си пробие път с бой.
Двама от осеяните с шипове воини размахаха сегментираните си предни крайници и обърнаха глави към него. Дейвлин разбра, че люпилото няма повече да търпи присъствието му.
Не се поколеба. Скочи напред и с все сила заби металната тръба в гръдния кош на по-близкия воин. Той щракна с щипките си, изсъска и свирна, докато падаше. Тежестта на туловището беше достатъчна, за да изтръгне тръбата от ръцете на Дейвлин. Вторият воин замахна към него и назъбеният крайник разпори рамото му. Дейвлин усети как ноктите задират кокала.
Полузашеметен, той се шмугна тромаво покрай кликиския воин и затича с всички сили. Насекомото се втурна след него в тесния коридор, черупката му застърга по неравните стени. Краката на Дейвлин бяха изтръпнали и натежали, той чуваше, че чудовището го настига. Пипнешком измъкна заслепяващата граната. Стигна един ъгъл и зави. Спря. Най-накрая бе стигнал подземието с трапецовидния портал.
Десетина кликиси стояха в залата, готови за бой. Няколко от мъртвите насекоми на вражеското люпило лежаха на пода. Дейвлин чуваше зад гърба си съскането на преследващия го кликиски воин. Когато и стражите в залата тръгнаха към него, той натисна активиращия бутон, нагласи таймера на три секунди и хвърли гранатата.