— Никой не е чувал нищо за Земята напоследък — каза Торин. — Малко е в немилост, откакто цялата власт се премести на Терок.
— Междувременно ние сме тук и се опитваме да поразчистим. Ще сме само тримата, докато не успеем да докараме работни екипи. — Кейлъб вдигна вежди.
— Но ако искате да поостанете, можем да ви намерим доста работа — изграждане на конструкции, инсталация за помпите, поправка на асансьорните шахти. Помислете си.
Тасия за миг се изкуши, а и Роб като че ли нямаше нищо против, но Конрад се намръщи.
— Все още сме членове на ЗВС. И тримата. Трябва да докладваме и да получим нови заповеди.
Тасия кимна извинително на чичовците си.
— Прав е. — Не искаше да дава възможност на бащата на Роб да оспорва първенството й. — Най-добре да идем на Терок и да докладваме на крал Питър. Да се отнесем до най-високата инстанция, това казвам аз.
13.
Патрик Фицпатрик III
„Циганин“ се скиташе между звездите, тръгваше по всяка възможна следа. Тъй като в резервоарите на „взетата назаем“ яхта почти нямаше екти, Патрик Фицпатрик се надяваше скоро да открие Зет.
Трябваше да я види, да й се извини и да й докаже, че не е идиотът, за какъвто тя сигурно го смяташе. А това определено нямаше да е лесно! Той я беше излъгал, за да може да избяга с другарите си, и при това беше разкрил корабостроителниците на клана Келъм, което почти бе довело до унищожението им. Тя не би простила нещо подобно с лека ръка. А и то не беше дори половината от историята. Имаше сума ти други неща, за които можеше да го вини.
Патрик вече бе проверил по-очебийните места — руините на Рандеву, пустите корабостроителници на Келъм на Оскивъл, газовия гигант Голген — а сега, следвайки неясно упътване, се приближаваше към бурната планета Константин III. Зелено-сивият свят не изглеждаше обещаващо и определено не бе място, което член на богатата фамилия Фицпатрик би избрал да посети. Неприятната обстановка обаче не би отблъснала скитниците. Тях, изглежда, трудностите ги привличаха.
Отвратен от ЗВС, след като бе видял как Ханзата използва скитниците за изкупителна жертва, Патрик бе откраднал яхтата на баба си. Технически погледнато, беше дезертьор, но той не гледаше на нещата така. Дългът му към ЗВС беше изпълнен и той не възнамеряваше да служи повече на корумпираната Ханза и на правителството, което лъжеше и потъпкваше чуждите права, за да получи каквото желае, което се защитаваше с цената на собствените си хора и прехвърляше вината на невинните. Патрик знаеше, че има дълг към скитниците и че трябва да го изплати, затова тръгна да търси тъмнокосата дъщеря на Дел Келъм. Само че явно нито тя, нито никой от скитниците искаше да бъде открит.
Патрик излезе на орбита около Константин III и заоглежда сензорите и екраните, но не откри сателити, кораби или знак за някаква дейност. Докато сканираше честотите обаче долови тихо повтарящо се пиукане, слаб сигнал, излъчван към отровните облаци. Спусна се надолу в бързо сгъстяващия се въздух.
Маякът стана по-отчетлив. Явно беше нагласен да заглъхне почти напълно, преди да достигне горните слоеве на атмосферата. Всеки пилот би трябвало да го търси целенасочено — и то много внимателно, — за да го открие. Осцилиращият импулс не съдържаше информация, но показваше, че долу има някой. Скитници, без съмнение.
Откри малък пълен с газ буй, изчислен така, че да плава на определено равнище като мехурче и по този начин освободен от необходимостта от антигравитационен генератор или двигатели, които да коригират позицията му. Насочи сензорите на „Циганин“ по-надолу, улови втори слаб сигнал и го последва до друг буй — а после още един, и още един. Буйовете приличаха на следа от трохи през атмосферата и го насочваха към мястото, където се намираше селището.
Ветровете бяха силни и въздухът приличаше на зелено блато. Алармата за близост иззвъня и Патрик зави рязко наляво, но все пак закачи леко огромна платформа за дирижабли, закотвена с дълги кабели към повърхността половин километър по-надолу.
Спусна се към покритото с купол селище, удивен колко много изкуствени предмети изпълват въздуха: гигантски обтегнати листове, цветни балони за наблюдение, надупчени екрани — стотици метри широки, закачени на прътове и полюлявани от вятъра.
Досега все някой трябваше да е разбрал за приближаването му. Той включи комуникационния канал и каза високо:
— Има доста препятствия на пътя! Ехо? Няма ли да ми дадете инструкции как да кацна?
Раздразнен женски глас отговори:
— Ние сме индустриално съоръжение, а не туристически център. Хората, които идват тук, знаят как да кацнат.