— Шиз, вече не! Присъединих се към зевесетата, за да се бия с дрогите, а вместо това се оказа, че преследвам собствените си хора. — Тасия извади армейското си ножче и бързо отпори пагоните си. — Мястото ми е сред скитниците. Точка. Ако това ме поставя срещу ЗВС, мисля, че е време да подам оставка.
Конрад беше бесен.
— Това ви прави дезертьор, капитане.
— Имам по-висок чин от вас, лейтенанте. Би трябвало да ви наредя да се подчинявате на краля си.
Той я погледна гневно.
— Вие се лишихте от правото да издавате заповеди, госпожо, в мига, в който махнахте пагоните си.
Роб не знаеше какво да направи.
— Полудяхте ли? Какви са тия глупости?
Тасия едва удържаше яростта си.
— Вече не дължа нищо на ЗВС, Роб. Знам какво са направили зевесетата на Рандеву — независимия център на правителството. Ако скитниците твърдят, че Терок е мястото, където трябва да бъда, а и кралят казва, че трябва да съм тук, смятам да остана.
Конрад поклати тъжно глава, сякаш я отписваше.
— Очевидно не мога да променя мнението ви, госпожо. Да вървим, Роб. Майка ти ще се зарадва да те види.
Роб обаче изглеждаше раздвоен.
— Почакай. Бях пленен от дрогите преди години. Би трябвало да съм мъртъв. Но скитниците и венталите… и терокските дървесни кораби… те ме спасиха. — Той хвана ръката на Тасия. — Принадлежа повече на Тасия, отколкото на тази униформа.
Лицето на Конрад се разкриви от гняв.
— О, не! С майка ти те мислехме за мъртъв. Недей да постъпваш така, моля те.
— Трябва да постъпя правилно. Ти също, тате. Защо не останеш още малко? За да научиш повече и да не избързваш със заключенията. Ще изпратим съобщение на мама…
Лицето на баща му се сгърчи от мъка.
— Виждам, че в крайна сметка ти не си същият Роб. Взимам кораба и се връщам на Земята. Това е последната ти възможност да промениш мнението си.
— А дали крал Питър ще те остави да отлетиш? — попита Тасия.
— Само да се опита да ме спре! — С превити от тежестта на разочарованието рамене, Конрад тръгна към кораба.
— Почакай — възкликна Роб отчаяно.
Тасия бе притеснена, не смееше дори да диша. Трябваше да остави Роб сам да реши какво ще прави. Но се надяваше да вземе правилното решение. Конрад не се обърна. А Роб стисна пръстите й по-силно.
— Според мен видя Пътеводната си звезда — каза Тасия.
— Каквото и да значи това — тъжно отвърна Роб.
Корабът на Конрад се издигна над високите световни дървета и изчезна в небето.
22.
Колкер
На един от откритите площади в Миджистра под лъчите на многото слънца шуртеше невероятен фонтан. Водата излизаше на огромни сребристи мехури, подобни на огледала. Повърхностното напрежение ги караше да трептят и водата отразяваше слънцата в небето, сякаш те бяха прожектори, които се местеха непрестанно.
Седмина вглъбени свещеници-философи се бяха събрали около фонтана с мехурите, като че ли се готвеха да се отдадат на странно тайнство. Стояха и медитираха, взираха се в трепкащите огледала, сякаш се надяваха проблясъците светлина да им разкрият тайните на вселената. Никой от седмината не помръдваше.
Колкер ги гледаше от разстояние и се опитваше да се учи от тях, като ги наблюдава. Мехурите на фонтана се залюляха, набъбнаха, а след това се свиха, може би, за да покажат непрестанно изменчивата природа на познанието.
Колкер копнееше да научи онова, което знаеха философите, да види онова, което виждат те — извора на светлината, духовните нишки, тизма. Събра смелост и се приближи. Двама от свещениците-философи се дръпнаха настрани, за да го пропуснат, но не го поздравиха. Искрящите им зеници се бяха свили като главички на карфици, светлината играеше по лицата им. Неспособен да се сдържа повече, Колкер заговори:
— Моля ви, кажете ми какво има там. Какво ви разкрива фонтанът? Трябва да узная. И трябва да науча как да докосна и разбера вашия тизм.
Свещениците-философи явно го сметнаха за глупак или невежа.
— Човеците нямат тизм. Те не са свързани от духовните нишки. Безполезно е да ти обясняваме онова, което е невъзможно да изпиташ.
Колкер се вгледа в отразяващата повърхност на фонтана, светлината сътворяваше цветни петна в очите му. Не издържа и се извърна.
— Значи не бива да се стремим към привидно невъзможни неща? — Не можеше да прикрие горчивината в гласа си. — Когато се изправихте срещу хидрогите, вашият маг-император не поиска ли от вас невъзможното? И не го ли постигнахте?
Те го погледнаха, дори онези от отвъдната страна на фонтана. За миг изглеждаше, че споделят неспокойни мисли. Накрая мъжът отляво на Колкер каза: