— Това не е много успокояващо — засмя се Тасия, а Роб се смути. — И двамата бяхме извън играта доста време.
— И все пак Конфедерацията не разполага с по-добри военни специалисти от вас. Знам, че искате да отидете на Плумас, но ви моля първо да приемете тази задача. Идете до корабостроителниците на Оскивъл и дайте указания как да въоръжим корабите си. Подобрете съдовете, които вече имаме. Засега това е единственото решение.
Роб погледна Тасия и каза:
— Ако тя е съгласна, аз съм „за“.
— Не бих се справила без теб, Бриндъл. — Питър забеляза готовността в изражението й, но също и известна пресметливост. — Тази работа нали се заплаща? — добави Тасия.
Учителското компи стоеше на поляната, оптичните му сензори блестяха ярко дори и на дневна светлина. Питър отиде до него.
— Това е обрат, нали, ОХ… аз да съм твой учител, а ти ученик?
— Мисля, че наблюдението ви е правилно. Но вие сте кралят и не е необходимо да отделяте от ценното си време, за да ми помагате. От качените данни и определени програмни пакети мога да възстановя дипломатическата, политическата и историческа информация, която ви е нужна.
— Имам нужда от теб, ОХ. Ти ме научи на тънката разлика между информация и знание. Те изобщо не са едно и също. В Двореца на шепота имах врагове и съюзници, а всеки от тях имаше предразсъдъци и цели. Ти беше единственият, на когото можех да разчитам да ми даде разумен, обективен съвет.
— Ще продължа да давам всичко по силите си, крал Питър.
Естара седна до тях на меката трева. Бяха на поляната, където бе кацнал малкият хидрогски кораб. Всеки път, когато виждаше кораба и ОХ — който вече не беше ОХ, — Питър си припомняше каква жертва бе направило компито, за да им помогне да избягат. Дали нямаше да е по-добре, ако ОХ беше просто унищожен в битка? Компито дори не съзнаваше какво е изгубило. За щастие един от инженерите на скитниците беше увеличил запаметяващия му капацитет, което му позволяваше да придобива нови знания, без да засяга програмите, необходими му, за да насочва чуждоземната машина.
— Ще прекарваме поне по един час на ден с теб, ОХ. Ти, аз и кралица Естара. Ще ти помогнем да научиш отново нещата, които трябва да знаеш.
Учителското компи беше ценен исторически и политически съветник от векове. Питър се надяваше, че Базил Венцеслас е разбрал ценността на подобен ресурс. Толкова много знания за Ханзата имаше в паметта на ОХ. Базил сигурно пазеше резервно копие някъде.
ОХ обърна глава и каза:
— Здравейте, Тасия Тамблин и Роб Бриндъл.
Изражението на Тасия, обикновено самоуверено, сега разкриваше дълбока болка.
— Някога имах компи — ЕА. Мисля, че самият председател се опита да я разпита — и задейства изтриването на паметта. ЕА беше в семейството ми от години. Опитах се да върна тези спомени, разказаните истории в детството ми, приключенията, които бяхме преживели заедно. — Устните й се извиха в тъжна усмивка. — Дори постигнахме малки успехи. Трупахме нови спомени заедно, но…
— И какъв беше резултатът, Тасия Тамблин? — попита ОХ. — Успя ли? Много съм заинтригуван.
— Така и не успях да разбера. Проклетите черни роботи я разкъсаха на парчета. — Гласът й пресекна и раменете й потрепериха. Роб я прегърна.
— Значи имаме общи врагове — заключи Питър. — Председателят Венцеслас и кликиските роботи.
— Като за начало, да.
Роб се изкашля и каза:
— Дойдохме да ви съобщим, че потегляме към Оскивъл. Ден Перони ще ни закара до корабостроителниците. Благодарим ви, че ни поверихте тази важна задача. Няма да ви подведем.
— Работата на управника е да направи правилния избор — каза Естара, — а вие двамата определено сте добър избор.
— Най-добрият — потвърди Тасия с усмивка и като че ли си възвърна доброто настроение. — Преди да се усетите, ще ви изпратим добре въоръжени бронирани кораби, за да защитят Терок от Голямата гъска.
— Надявах се, че ще мога да ви дам повече време — каза Питър, — но се опасявам, че не можем да си го позволим.
— Не се тревожете — каза Роб с лека ирония. — Ще се справим.
— Успех — пожела им ОХ за изненада на всички.
29.
Маргарет Коликос
Маргарет Коликос се облегна на една от новоиздигнатите кули. Смолистият цимент все още излъчваше остра неприятна миризма, която постепенно щеше да се разсее от сухия въздух и слънчевата светлина.
Маргарет можеше да влиза и да излиза в оградената колония, когато си поиска, но никой друг не смееше да рискува. Останалите колонисти стояха вътре, изплашени от насекомовидните същества отвъд укрепленията. Маргарет нямаше представа дали кликисите не й обръщат внимание, защото се страхуват от нейната „специална музика“, или просто са забравили за нея.