Отчужденият й помръкнал поглед безпокоеше Орли. Направо не й се мислеше какво ли е трябвало да преживее Маргарет сред гигантските насекоми.
— Все още ми е трудно да общувам с други хора, социалните ми умения явно са поръждясали. Прекарах много дълго време, като се опитвах да мисля като кликис. Беше адски изтощително. — Сложи ръка на рамото на компито. — Наистина си мислех, че ще се побъркам… преди да дойде ДД.
Компито сякаш не усещаше никаква заплаха наоколо.
— Но вече се върнахме, Маргарет Коликос. И сме в безопасност сред приятели.
— В безопасност? — Орли не знаеше дали някога отново би могла да се чувства в безопасност. Малко след като с баща й бяха напуснали страховития Дремен, за да станат колонисти на Корибус, черните роботи бяха опустошили селището. Живи останаха само тя и господин Стайнман. Бе дошла на Ларо, за да започне на чисто. А сега се бяха появили кликисите.
Оптимизмът на ДД беше неугасим:
— Маргарет разбира кликисите. Тя ще разкаже за тях на колонистите и ще ви обясни как да живеете заедно. Нали така, Маргарет?
Възрастната жена го изгледа скептично.
— ДД, дори не съм сигурна, че разбирам как оцелях. Макар че тренировките при подготовката ми като ксеноархеолог сигурно са помогнали.
Орли хвана загрубялата й длан, ДД грижовно улови другата.
— Тогава трябва да съобщиш на кмета Руис и Роберто Кларин всичко, каквото знаеш.
ДД добави:
— Знанието е полезно, нали, Маргарет?
— Да, ДД. Знанието е средство. Ще споделя знанията си и се надявам да се окажат полезни.
Докато се спускаха към града, минаха покрай няколко покрити с шипове кликиски воини и отряд нашарени с жълто-черни петна строители, които копаеха дълги окопи, без да се съобразяват с границите, поставени от колонистите. Орли притеснено стисна ръката на възрастната жена. Маргарет беше съвсем спокойна и сякаш не обръщаше никакво внимание на кликисите.
— Защо има толкова много видове кликиси? И всичките с различни цветове и означения.
Орли дори беше видяла някои с почти човешки глави и лица, като твърди маски, макар повечето да приличаха на буболечки.
— Кликисите нямат полове, те имат породи. Големите с шиповете са воини за многото кошерни войни. Други са събирачи, строители, разузнавачи и учени.
— Това е шега, нали? Тези насекоми да имат учени?
— И математици, и инженери. — Маргарет повдигна вежди с известно уважение. — Все пак те са открили транспорталната технология, нали? Изобретили са и кликиския факел и са оставили подробни записи и сложни уравнения по стените на руините си. Тези същества решават проблемите с груба сила — и го правят добре.
Орли се оглеждаше. Скупчените подобни на кули сгради на кликисите приличаха на огромен термитник.
— Имат ли царица?
Маргарет я изгледа невиждащо, сякаш потънала в кошмар, от който не може да се измъкне.
— Не царица. Люпило — нито мъжко, нито женско. То е съзнанието и душата на кошера.
Със следващия си въпрос Орли насочи вниманието й към истинския проблем.
— Но какво искат?
Маргарет остана безмълвна толкова дълго, че Орли се усъмни дали я е чула. А после археоложката въздъхна:
— Всичко.
Повечето кликиси се нанасяха в древния си град, сякаш нищо не се бе променило през хилядолетията. Един огромен кликис със сребърен екзоскелет, украсен с черни тигрови шарки, имаше допълнителен чифт членести крака, черупка, осеяна с шипове и твърди обли топки, и няколко чифта фасетни очи. Главата — или лицето му? — беше с яйцевидна форма, покрита с много малки плочици, които се движеха и местеха и почти му придаваха изражение. Изглеждаше много… по-огромен, по-важен и зловещ от останалите. Орли се втренчи в него с широко отворени очи.
— Това е един от осемте дарители, които посещават люпилото — поясни Маргарет. — Те осигуряват допълнителния генетичен материал, необходим за разпространение на кошера.
— Ще видя ли люпилото?
Старата жена потрепери.
— Моли се да не се случва. Много е рисковано.
— Ти виждала ли си го?
— Много пъти. Така оцелях. — Не каза нищо повече.
— Значи не може да е толкова рисковано.
— Напротив.
Подминаха построените сред чуждоземните кули казарми на ЗВС. Войниците бяха бледи и уплашени, униформите им — опърпани и изцапани. Тези зевесета — изпратени тук с инструкции да „защитават колонистите“ и да пазят транспортала, та да задържаните скитници не избягат — можеха само да гледат инвазията също толкова безпомощно, колкото и колонистите, които трябваше да защитават.
Орли с учудване забеляза, че войниците не са обезоръжени.