Патрик се обърна към един възрастен мъж наблизо и го попита:
— Каква е тази статуя?
— Паметник на Рейвън Камаров. Не знаеш ли кой е? Скитниците го наричат първата си жертва в тяхната война.
— Тяхната война? — Патрик преглътна.
— Е, със сигурност не е умрял в бой с дрогите. Били са скапаните зевесета и жадната за власт Ханза. Те са нападнали и тази колония.
Патрик май винаги се оказваше на грешното място и в неподходящия момент. Обезпокоен от развитието на разговора, продължи по пътя си. Не беше съвсем сигурен дали търси Зет по лични подбуди, или за да защити честта си. Но знаеше, че трябва да се извини и някак да изкупи вината си. Скитниците бяха несправедливо третирани в продължение на години и той имаше немалка вина за това.
Влезе в една пивница — казваше се просто „Кръчмата“, може би напомняне за дните на първите заселници. Собствениците, един скитник и един местен колонист, поне според надписа, правеха бирата от отсевки и хмелов екстракт, който скитниците получаваха от неясен източник.
Патрик си поръча една халба и се опита да изглежда доволен, докато е мъка поглъщаше горчивата течност. Клиентите седяха на метални маси или на бара и водеха разгорещени спорове. Патрик се огледа. Баба му и родителите му никога не биха одобрили подобно „просташко“ заведение — те ходеха само на официални събирания, където от самото начало всеки знаеше кой, кой е. В ЗВС пък винаги имаше обща тема за дискусии. Патрик дори не знаеше как да отиде при някой непознат и да започне разговор.
Огледа се дружелюбно, като се надяваше все някой да откликне. Двама мъже на бара драскаха схеми на стара информационна плочка.
— Не, виж. Просто взимаш няколко мрежи, направени от високоустойчиви фибри, заграждаш носещите се скали и после използваш импулса — или преносими двигатели, или насочени експлозиви, — за да ги върнеш на мястото им.
— Това е като да подреждаш пъзел със затворени очи!
— Какво, не можеш да го направиш ли? Просто докарай астероидите един до друг, спаси каквото можеш и го свържи с нови ферми. Надуваш нови куполи, докарваш припаси и оборудване. Половин година и Рандеву отново ще е в играта.
Патрик примигна. Да сглобят Рандеву? Беше немислимо! И въпреки това не се съмняваше, че са способни да го направят.
— И какво ще спечелим от това? Има много други възможности за търговия.
— Целта е да покажем на зевесетата, че не са спечелили! Не бива да ги оставим просто така. Символичен жест. Чух, че Дел Келъм вече е сформирал екип, който да провери дали е осъществимо.
— Ако някой може да си позволи да харчи кредити, това е кланът Келъм.
Патрик се включи:
— Извинете, но… навремето работех в корабостроителниците на Келъм.
Двамата го изгледаха без никакво подозрение.
— Не приличаш на скитник. От кой клан си?
— Фицпатрик.
— Никога не съм го чувал.
Той не обърна внимание на коментара.
— Да знаете къде мога да намеря клана Келъм? Чух, че си събрали багажа и напуснали Оскивъл.
— О, корабостроителниците отново работят. Те не се страхуват от зевесетата.
— По-точно от онова, което е останало от зевесетата — изсумтя презрително другият мъж. — Келъм е назначил някой друг да ги управлява. Самият той не е там.
— Знаете ли къде е отишъл?
— Нали каза, че си работил в корабостроителниците?
— Казах „навремето“ — сопна се Патрик с цялото раздразнение, на което бе способен. — Ако реши да ме изпрати на Оскивъл, ще отида. Ако има друга работа за мен, ще го изслушам, по дяволите.
Нарочно използва любимата фраза на Дел.
Двамата мъже се засмяха.
— О, личи си, че си работил с него.
Първият закри с ръка драсканиците на плочката и отпи голяма глътка.
— Дел и дъщеря му се върнаха към небесното миньорство. Разположили са първото от новите съоръжения на Голген. Независимо колко работа на Оскивъл имат корабостроителниците, съмнявам се да можеш да откъснеш Дел от небесната му мина.
Патрик беше толкова развълнуван от получената информация, че за малко не излетя навън, без да си е допил бирата. Но не можеше да си позволи двамата мъже да заподозрат нещо. Изслуша разговора им за новите търговски пътища в Илдирийската империя, за предложените данъци и за парламентарния състав на Конфедерацията. Но единственото, за което можеше да мисли, беше Зет. Благодари на новите си приятели, без да пита за имената им, после забърза към „Циганин“.