Пръските падаща вода се сливаха в освежаваща мъгла, която се рееше около кръглия кладенец. Дъгоцветни отблясъци се стрелкаха из капките.
— Нямам къде другаде да отида — добави той.
— Но ние сме малки — каза Тамо’л.
Без да се интересува от разговора, Мюри’н пусна още камъчета в забързания поток.
— Какво иска да знае? — попита Гейл’нх, сякаш Колкер не беше до тях.
Зеленият жрец не се сещаше как да обясни.
— Вие сте едновременно хора и илдирийци, деца на зелена жрица и свързани с тизма. Аз имам телевръзката, но усещам у илдирийците нещо повече, да не говорим за вас.
Осира’х се усмихна.
— Забелязал си значи. Ние не сме като другите.
— Ти общува с хидрогите, докосна се до чуждоземните им умове. Освен това се свърза с майка си, за да споделите спомените си. Но не разбирам как се връзва всичко това.
— Ще разбереш, защото искаш. Свещениците-философи не искат. Дори моята майка — нашата майка — е с белязан ум. Някой ден ще й покажем. — Осира’х му протегна малката си ръка. — Ела с нас.
— Ставаме по-силни всеки път — добави Род’х.
Излязоха на покрива. Осира’х погледна Колкер с големите си кръгли очи. Вятърът развя косата й.
— Недей просто да наблюдаваш. Опитай се да почувстваш какво става.
Децата заобиколиха фиданката.
— Да го направим, както вчера и завчера — каза Осира’х.
Децата сплетоха ръце, израженията им станаха едни и същи, сякаш споделяха еднакви мисли.
С едната си ръка Осира’х докосна фиданката.
— Сега, Колкер. Отвори се през телевръзката и виж дали можеш да ни намериш.
Той погали листенцата, без да пуска медальона на Тери’л. Взря се в танцуващата светлина с очи и докосна световната гора с ума си. Неочаквано откри ново присъствие: Осира’х, но и нещо повече от Осира’х, други мисли, заедно с ехото на тизма, сигурен беше.
В някакъв смисъл фиданката беше също толкова символ, колкото и медальонът. Истинската връзка беше между тизма и телевръзката, духовните нишки и световната гора. Самото подобие беше мотив, вложен в цялата вселена. Никога не бе виждал как всеки човек, животно, прашинка самата галактика са свързани. Сега виждаше.
Осира’х използва специалните си умения за свързване, също както бе направила с хидрогите, за да отвори пътя на Колкер, направи го различен. Медальонът в ръката му се затопли. Светлината припламна ярко и едновременно в очите и ума му.
Накрая, по начин, който не можеше да изрази с думи, той проумя. Всичко беше ясно, сякаш от очите му бе дръпнато перде. Никога не си бе представял подобна яснота. Беше поразително.
Но което бе още по-хубаво, той знаеше как да го сподели с другите.
40.
Сарейн
Дотича твърде късно. Стрелбата вече бе приключила, когато влетя в оранжерията. А когато видя зеления жрец, изпищя.
Червената кръв се бе смесила с пръстта от саксията на пода, яркоалени рани проблясваха по смарагдовата кожа на Натон. Лицето му изглеждаше безкрайно учудено. С предсмъртно усилие Натон беше успял да откъсне листенце от счупеното дръвче. Дали беше за утеха, за да изпрати последно послание или просто по рефлекс? Сарейн не можеше да каже. Не знаеше и дали Натон е успял да направи онова, което е искал.
Вбесеният Маккамон крещеше на стражите, но те сякаш не го чуваха.
— Казах ви да спрете — викаше капитанът. — Дадох ви пряка и изрична заповед…
Базил влезе, спокоен и замислен. Огледа се и кимна.
— Не виждам никакъв проблем, капитане. Стражите са действали според дадените им инструкции.
Пристъпи до тялото на Натон, без да показва никакво смущение.
Маккамон пребледня, сякаш разбра, че нещо жизненоважно му е било отнето.
Сарейн трепереше. Знаеше, че Базил носи отговорност за смъртта на жреца, но в сърцето си се боеше, че вината е и нейна. Тя беше говорила с Маккамон като в глупава детинска пиеса, за да накара Натон да изпрати съобщение. Бе очаквала, че ако го хванат, най-много ще го сложат на по-строг режим. Но не и че ще го убият.
— Базил, Натон беше зелен жрец. И посланик също като мен.
— Но беше враг на Теранския ханзейски съюз. Присъствието му тук го потвърждава. Хванат е на място. Стореното от тези мъже е за благото на всички в Спиралния ръкав.
— За благото на Ханзата, искаш да кажеш.
— Те са едно и също, а ако мислиш другояче, скъпа Сарейн, значи явно съм сбъркал в преценката си за теб. — Базил се обърна към стражите, които все още държаха оръжията си. — Стигнахте тук навреме, нали?
Мъжете погледнаха сконфузено настрани.
— Съжаляваме, сър. Зеленият жрец държеше фиданката, когато дойдохме. Не знаем какво е успял да докладва.