Няколко мига стоях като вкаменен по пижама пред прага на вратата за стаята си. После онзи ми направи знак с оръжието да вляза. Затвори внимателно вратата след себе си и я заключи.
— Извинете господин Мелдън. — рече отново тихо. — Седнете на леглото и се успокойте. — изключи предпазителя и прибра бластера си под своите дрехи. Махна маската от лицето си и в сумрака на стаята успях да забележа суровото му младо лице.
— Казвам се Никълс Кейнс. — продължи непознатия. — Код 328411 Б от взвод 42 на НАТО. Сигурен съм, че не ви говори нищо, но несъмнено може да ви заинтересува името на един проект. „Метаморф 17“.
Застинах за миг. Много добре знаех какво имаше в предвид непознатият.
— Нямаше да ви навестя, ако онази вече не ви бях видял със собствените си очи в морфирало състояние. — миг мълчание. — Нужна ми е помощта ви, господине. Вие сте програмист и както научих едно време сте се занимавали с някои неща.
Кимнах.
— Трябва да използвате мрежовия си компютър и да пробиете защитата на едно строгоохранявано място на НАТО. Казва се форт Бистъл.
Намръщих се.
— Не. Не си мислете че ви карам на сила. Знам, че това е много рисковано начинание. Аз поемам своя риск. Вие трябва да направите същото и с вашия. — седна на едно столче. — Много добре знаем и двамата, че вие сте заразен с „Метаморф 17“. Но това което само аз знам е, че след известно време мутацията ще престане и вие ще се превърнете завинаги в мутант.
— И как бихте могъл да ми помогнете?
— Има противоотрова. Но тя се съхранява единствено във форт Бистъл.
— И мислите, че ще ви повярвам?
— Не сте длъжен, господине. Аз само ви предлагам възможност да живеете. Като нормален човек.
Миг тишина.
— Но ще ви дам един факт в подкрепа на истината в думите ми. Вече сте се запознали с Браян Рош. Той беше командир на взвода, когато пренясяхме „Метаморф 17“ от Вега до Земята. Аз го научих да играе шах. Така и не се научи да подрежда правилно фигурите на дъската. Винаги грешеше мястото на царя и царицата.
Отново тишина.
— Сега вярвате ли ми?
— Може би. Но защо искате да влезете във форт Бистъл?
Онзи мълчеше.
— Отговорете ми?
— Сигурен ли сте, че искате да знаете?
— Да.
— Търся сестра си. Те я отвлякоха преди години докато бях още млад и на борда на Силициновият — кръстосвача, с който донесохме „Метаморф 17“ на Земята.
— Но не е само това.
— Да. Искам да си отмъстя за това което сториха с мен.
— Какво са…
— Прекалено въпроси ми задавате господин Мелдън. — прекъсна ме мъжът. — Ще ми помогнете ли?
— Не знам защо се забърквам в цялата тази каша Ник. Нали мога да те наричам така?
— Да.
— Но ще се постарая да направя всичко, което е по силите ми.
— Тогава вземи това. — и ми подаде лист хартия. — Отбелязал съм нужните ни кодове.
Сложи си маската и преди да кажа нещо рече:
— Утре в 14:00 при водопада. Ще те чакам. — отключи вратата и излезе в коридора.
Аз станах и затворих след него. Тази нощ нямаше да мога да спя, защото имах работа.
Банките на форт Бистъл бяха защитени добре, но не беше много трудно човек да използва някои от бъговете на операционната система на НАТО, за да успее да премине през паролите и да достигне до списъците.
Това и направих, и въпреки че за един миг без малко щях да се хвана на един трик, заложен от специалистите им в един формуляр за попълване. Останалото ми се стори малко по-леко, макар на моменти да се отчайвах и да мислех, че няма да успея да разгадая идиотските кодове, които използваха служителите във форта.
Когато достигнах до схемата на сградата и паролите за всеки от секторите, пуснах две копия на принтера. Сравних нужните данни на Ник с тези, които бях открил и ги обозначих допълнително на неговия екземпляр.
Изгорих лисчето му.
Изключих компютъра от мрежата и веднага изчистих всички възможни улики от паметта му. Много добре знаех какво къде се записваше и затова операцията не ми отне много време.
После сгънах двата екземпляра, прибрах ги в джоба на пижамата си и легнах да поспя.
Събудих се към единадесет. Станах, измих се и се преоблякох. Излязох на терасата.
Денят както обикновенно беше прекрасен. Въздухът чист и прохладен. Слънцето галеше с животворните си лъчи дърветата, а птичките пееха щастливи.
Беше минало време за закуска и затова не бързах да изляза от стаята си. Стоях на терасата, вдишвах хубавия планински въздух и се наслаждавах на природата.
Докато не погледнах часовника си и установих, че минава единадесет и половина.