Влязох в стаята си и затворих вратата към терасата. Спуснах пердетата. Взех си документите и парите, а после излязох в коридора. Заключих вратата и се запътих към ресторанта.
— Джон. — долетя откъм гърба ми един познат глас. — Ще ни изчакаш ли за момент?
Обърнах се и с изненада установих, че по коридора се задаваха Пи и химикът.
— Да не сте се успали? — запитах ги аз.
— Може да се каже така. — отвърна командосът. — По принцип ставаме в осем сутринта. Но вчера стояхме до късно и както изглежда днес сме се успали.
— Значи ще обядваме заедно. — рекох и им махнах с ръка. — Тогава нека не се бавим.
Тримата влязохме в ресторанта и седнахме на масата, на която бяхме вечеряли снощи. Поръчахме си и няколко минути по-късно пристигна супата.
— Вчера вечерта да сте чули някакво радвижване в коридора? — рече Пи докато обядвахме.
— Не. Не съм чул нищо. — отвърнах.
— И аз също. — добави химикът.
— Тогава сигурно ми се е причуло. — рече Пи сякаш, за да се извини за въпроса си.
Когато привършихме се отправихме към стаите. Днес в двамата ми съседи имаше нещо странно. Затова предпочетох да не разменям повече думи с тях.
Прибрах се в стаята си и се заключих. После зачаках да настъпи времето за срещата ми с Ник.
В 13:30 напуснах стаята си. Носех лисовете хартия скрити в задният джоб на дънките си.
Пи и химикът, които от няколко дена почти непрекъснато се движеха неотлъчно от мен сега не се виждаха никъде. Може би се бяха събрали на партия шах.
Но това въобще не ме интересуваше и аз побързах да напусна хижата колкото се може по-бързо. Нямах намерение случайно да се натъкна на тях. И след няколко минути вече вървях бързо по пътеката сред гората в посока водопада.
Не след дълго достигнах до него. Седнах на един камък и зачаках идването на Ник. Когато видях поставената до камъка бележка. Вдигнах я и внимателно я прочетох наум.
Беше прекалено много съмнителна. И освен това почеркът сякаш беше леко разкривен и не съвпадаше до толкова с този, който имах върху бележката от вчера вечерта.
Огледах се внимателно наоколо. Имах странното усещане, че някой в гората ме наблюдава. Но не успях да го открия сред множеството храсталаци — трябваше да се бе скрил много добре.
Имаше нещо много странно във всичко това и не само защото нещата сякаш се превръщаха в прекалено съмнителни. „Метаморф 17“, ако въобще съществуваше такова вещество и го бях погълнал по някакъв начин в онова имение, несъмнено можеше да се окаже някаква клопка, с която типовете, които ми бяха дали питието преди години, сигурно се опитваха да упражнят контрол върху мен.
Но и да грешах не трябваше да предавам информацията, с която се бях сдобил тази нощ. Или това не беше бележка от Ник или той беше с враговете ми. И при двата случая трябваше да излъжа, защото иначе можех да се компроментирам. А не ми се искаше да го сторя толкова глупаво.
Защото ако всичко това наистина бе организирано от онези зли типове — сега беше дошъл мигът на отмъщението. Онзи бленуван миг, чакан години наред.
Извадих химикалката от джоба на ризата си. Поставих листа хартия върху камъка и набързо написах една дума — „нищо“. После прибрах писалката си и оставих листа на старото му място. Огледах се бързо и поех обратно по пътеката.
Така и не забелязах двете тъмни фигури които се промъкнаха изпод храсталаците и доближиха до камъка.
Бързо се прибрах в стаята си. Заключих вратата и веднага смених паролата и. Така поне ако някой искаше да влезе при мен първо трябваше да взриви вратата.
После пуснах компютъра си и чрез физиономния справочник започнах да търся жената, която бях срещнал в сградата на ОСК. Трябваше да го сторя още отдавна, когато я видях. Но по онова време страхът беше изпълнил жилите ми и паниката бе изключила аналитичната част от мозъка ми.
Оказа се прекалено трудно. Дори повече от прекалено. Макар и да си спомнях бегло лицето и, ми беше доста трудно да го трансформирам абсолютно точно и вярно. Надявах се единствено, че нещо от нейните лични данни ще ми подскаже коя е тя. Но и това беше трудно, защото повечето хора, които откривах не ми говореха абсолютно нищо, дори ми бяха непознати.
Когато изведнъж нещо събути спомените вътре в мен. Погледът от екрана се впи изпитателно в очите ми и аз изтръпнах. Отместих поглед в страни, но не успях да се освободя от чуството за огромна празнота в съзнанието си. Вместо спомените, които предизвикваше това лице, аз открих нещо чуждо, нещо нечовешко.
Станах от стола пред бюрото и се насочих към нощното шкафче до леглото ми. Там стояха лекарствата, а аз сега се нуждаех именно от поне един витамин.