Но още преди да отворя шкафчето, автоматичната вратата се отвори със съскане и през коридора прелетяха няколко лазерни лъча. Удариха безпогрешно преносимия компютър и ключения към модема клетъчен телефон.
Из стаята се разхвърчаха парчета пластмаса.
Опитах се да залегна, но не успях. Бях замръзнал като вкаменена статуя.
— Джон Мелдън. — един познат глас ме извика по име. — Твоят ред вече е дошъл.
И тогава то се върна, за да поеме борбата за оцеляване…
Лежах на пода, целият облян в кръв, а до мен се въргаляха останките от труповете на Пи и химика. Имах чувството, че току що бях излязъл от ада. Не усещах нито болка, нито радост. Нямах представа за случилото се и изминалото време. Сякаш нищо не бе станало. Сякаш… но все пак.
— Но все пак се случи. — прошепнах неволно и едва тогава осъзнах всичко.
Досетих се какво липсваше. Открих точно коя част от огромната мозайка беше потънала дълбоко в паметта ми. И я съединих с останалите парчета. Тя не липсваше. Само се бе загубила в дълбините на съзнанието ми.
— Мери. — думата сама излезе от устата ми, а в съзнанието ми отново се появи образът и.
Станах от земята и отидох до вратата. Онези типове я бяха отворили с паролата — новата парола. Дори не си бяха дали зор да я разбият.
Затворих вратата. Издърпах двата трупа в банята, измих кръвта от себе си и се преоблякох. Скрих внимателно бластерите на нападателите си под новата ми риза.
Излязох в коридора и се насочих към рецепцията. Смятах да се обадя в полицията.
Стори ми се прекалено тихо за вечерно време. Хората трябваше вече да са се насочили към ресторанта, но по пътя не срещнах никой. Сякаш хижата бе пуста.
Когато стигнах до рецепцията установих, че протоколният робот липсва. Насочих бърз поглед към входната врата — тя беше затворена и несъмнено заключена.
Вдигнах телефонната слушалка. Нямаше сигнал. Връзката беше прекъсната.
Не знаех какво става. Дали не сънувах? Или бях полудял? Може би не бях идвал никога в онази хижа, която познавах преди? Може би направо бях дошъл в една изоставена почивна станция? И ако беше така защо го бях сторил?
Много въпроси на които нямах отговор. Но несъмнено съществуваше един човек, който можеше да ми ги даде — Ник. Трябваше да вляза в стаята му и да проверя дали наистина бе живял там.
Бързо открих стаята на Никълс и без особени проблеми отворих вратата. Паролите бяха махнати предварително и може би именно това беше причината, поради която Пи и химикът бяха успяли да влязат при мен.
Стаята на Ник беше подредена и чиста. Сякаш никой не бе живял в нея. Но аз не смятах така. В спомените ми тук трябваше да се намира онзи мъж, който ме беше навестил предишната нощ и бе помолил за помощ.
Не можеше да полудявам и не можеше новите спомени да заличат по какъвто и да е начин старите. Сякаш бях минал в някакъв по-напреднал стадий на действието на онова вещество — „Метаморф 17“, както го бе нарекъл Ник и онези двамата в банята.
Бързо се разтършувах из стаята и още в същия миг забелязах, че липсва прах. Нещо, което ме накара веднага да погледна от другата страна на случилото се.
— Несъмнено някой предварително беше запланувал цялото това мероприятие. — мисълта изведнъж проблясна в съзнанието ми.
Значи ако Ник беше на моя страна, за което почти не се съмнявах, въпреки да изглеждаше обратно, той трябваше да е затворен някъде тук в хижата или вече мъртъв.
След като не открих каквото и да било друго освен липсата на прах в стаята на Никълъс, реших да се възползвам от терминала в рецепцията и да открия в коя стая евентуално би могло да има някого.
Излязох в коридора и на бегом достигнах до входната врата. Седнах на креслото на рецепцията и включих терминала. Нищо. Индикаторите на таблото не светеха.
Но системата на вратите работеше. Което значеше само едно — имаше резервен генератор и той все още бе в действие.
Станах от стола. Огледах се и бързо отворих една странична вратичка, която водеше в помещението намиращо се зад стената на рецепцията. Веднага влязох вътре и трепнах щом забелязах множеството елекрически табла.
Отворих ги всички и внимателно проследих отбелязаните по тях символи. Намерих превключвателя на резервния генератор, но когато реших да го преместя от ограничен в пълен достъп забелязах, че умишлено е повреден и не мога да го сторя.
Но в главата ми присветна една лапичка и веднага се огледах. В единия ъгъл се въргаляха няколко къси оголени проводници. Взех единия и след като премерих нужното ми парче, използвах лежащите до преди малко на пода клещи, за да получа това, което ми трябваше. А после много внимателно поставих парчето метал. Присветнаха няколко искри и токът потече.