Аннотация

За своите 28 години Дмитрий Глуховски е успял да учи четири години и половина в Израел, да поживее една година в Германия и три във Франция. Автобиографията му включва работа за „Радио России“, за телевизионната и радио компания „Дойче Веле“, за каналите „Евронюз“ и „Russia Today“, бил е член на Кремълския пул. Част от съдбата му е работата като военен кореспондент в Абхазия и Израел, в град Кириат-Шмон, върху който се стоварват 80 процента от ударите на „Хизбула“. Част от митологията за него са подозренията на колегите му от „Евронюз“, че е шпионин, защото просто „не може млад човек на 23 години да знае пет езика и да не работи в разузнаването“. Част от плановете му е да прекоси нощем с дрезина московското метро в търсене на тайнствен подземен живот. Част от въпросите в главата му са как би живял светът след глобална катастрофа и какво ще стане с модела на обществено поведение, след като обществото ни изчезне.
Дебютът му като писател е с антиутопичния роман „Метро 2033“, за който получава литературната награда ЕВРОКОН 2007, Копенхаген, Дания.

Годината е 2033. Целият свят е в руини. Човечеството е почти напълно унищожено. Москва е град призрак, отровен от радиация и пълен с чудовища. Москва се е превърнала в град-призрак, отровен от радиацията и населен с чудовища. Малцината оцелели хора се крият в московското метро — най-голямото противоатомно скривалище в света. Неговите станции са се превърнали в градове-държави, а в тунелите цари мрак и властва ужасът. На Артьом, жител на станция „ВДНХ“, му предстои да премине през цялото метро, за да спаси от зловеща опасност своята станция, а може би и цялото метро.
Дебютът на антиутопичния роман е в интернет мрежите, където се публикува глава след глава и се посреща възторжено от читателите. След официалното му публикуване става една от най-продаваните книги. По мотиви от него е създадена компютърна игра и се подготвя филм.
Хорър фантастика или притча — коктейл между философия и социална критика, или чист екшън — както и да се определи, тази книга се чете на един дъх до най-последната страница. А след това — не може да се забрави.