— Така ли? Не си разказвал това, Пьотр… И как се случи? — поинтересува се Андрей.
Артьом леко посърна, виждайки, че безцеремонно му отнемат ролята на разказвач. Но се очертаваше интересна история и той не протестира.
— Как, как… Много просто. Помислиха ме за червен шпионин. Излизам значи аз от тунела на „Проспект на мира“, на нашата линия5. А нашият проспект също е под контрола на Ханза. Анексия, така да се каже. Е, там още не е много строго — имат панаир, търговска зона. Нали знаете, в Ханза навсякъде е така: станциите, които са на самата Околовръстна — това е все едно техният дом. А на преходите от околовръстните станции към радиалните имат граница — митница, паспортна проверка…
— Знаем го това, какво ни четеш лекции… По-добре разкажи какво се случи там с теб! — прекъсна го Андрей.
— Паспортна проверка — повтори Пьотр Андреевич, сурово сключи вежди и упорито продължи: — На радиалните станции имат панаири, базари… Там се допускат чужденци. Но през границата — не. Излязох на „Проспект на мира“, носех половин кило чай… Трябваха ми патрони за автомат. Мислех да обменям. А там при тях — военно положение. Не отпускат боеприпаси. Питам един пътуващ търговец, втори — всички клатят глава и отстъпват от мен. Само един ми прошепна: „Какви патрони, глупак… Махай се оттук по-бързо, сигурно вече са направили донос срещу теб.“ Благодарих му и тръгнах тихичко обратно към тунела. И на самия изход ме спира патрул, а от станцията — изсвирване и тича още един наряд. Документите, казват. Давам им паспорта, с печата на нашата станция. Разглеждат го те внимателно и питат: „А къде ви е пропускът?“ Казвам им учудено: „Какъв пропуск?“ Изяснява се, че за да попадна на станцията, трябва непременно да получа пропуск — на изхода от тунела има масичка, там им е канцеларията. Проверяват самоличността и в случай на необходимост издават пропуск. Развъдили бюрокрация, плъховете…
Не знам как съм минал покрай тази маса… Защо не са ме спрели тези дръвници? Иди после обяснявай на патрула. Стои оная късо подстригана горила в камуфлажна униформа и ми разправя: промъкнал си се! Прокраднал си се! Пропълзял си! Прелиства паспорта ми нататък, вижда печата на „Соколники“. По-рано живеех там, в „Соколники“… Вижда този печат и направо очите му кръвясват. Като на бик пред червено наметало. Сваля автомата от рамото и крещи: ръцете на тила, гад! Веднага си личи обучението. Хваща ме за врата и така, влачешком — през цялата станция, към пропускателния пункт в прехода, при старшия. И през това време ми обяснява: чакай само да взема разрешение от началството и ще те изправя до стената, шпионино. Стана ми лошо. Опитвам се да се оправдавам, обяснявам: „Какъв шпионин съм аз? Търговец съм! Ето, донесох чай, от ВДНХ.“ А той ми обяснява, че ще ми натъпче тоя чай в устата и ще го трамбова с дулото, за да влезе повече. Виждам, че не съм убедителен и ако получи одобрение от началството, ще ме отведе на двестотния метър, ще ме обърне с лице към тръбите и ще ми направи дупка в главата по законите на военното време. Лоша работа, мисля си… Стигаме до пропускателния пункт и горилата отива да се съветва къде ще е най-добре да ме застреля. Поглеждам аз началника му и камък ми пада от сърцето — Паша Федотов, мой съученик, с него дружахме и дълго време след училище, но после си изгубихме следите…
— Мамицата ти! Изплаши ни! А аз помислих, че са те убили! — подхвърли ехидно Андрей и всичките хора, събрали се около огъня на четиристотин и петдесетия метър, избухнаха в дружен смях.
Дори самият Пьотр Андреевич, който в първия момент бе погледнал сърдито Андрей, не издържа и се усмихна. Смехът се понесе по тунела и роди някъде в далечината му изкривено ехо, не приличащо на нищо страховито боботене… Вслушвайки се в него, всички постепенно утихнаха.
В този момент от дълбината на тунела, от север, доста ясно се чуха същите тези подозрителни звуци: шумолене и леки ситни стъпки.
Андрей, разбира се, беше първият, който чу всичко това. Мигновено млъкна и направи знак на другите също да замълчат, вдигна автомата си от земята и скочи от мястото си. Бавно дръпна затвора и изпрати патрона в цевта, после безшумно, придържайки се към стената, тръгна от огъня навътре в тунела. Артьом също се надигна — любопитно му бе да види кого е пропуснал предишния път, — но Андрей се обърна и сърдито му махна с ръка.
Той сложи приклада на рамото си и спря на мястото, където тъмнината започва да се сгъстява. Легна по корем и извика:
— Дайте светлина!
Един от неговите хора, приготвил мощния акумулаторен фенер, сглобен от местни майстори от стари автомобилни фарове, го включи и яркобял лъч разпори чернотата. За секунда в полезрението им се появи изтръгнат от мрака неясен силует — нещо не много голямо, като че ли безобидно, което стремително хукна назад, на север. Артьом не издържа и закрещя с всичка сила:
5
На местата, на които се пресичат линиите, има по две, три или дори четири станции (в зависимост от броя на линиите), които се намират на различна дълбочина и са свързани помежду си с ескалатори или тунели (общо наименование — преходи). Станциите може да имат различни имена или едно и също (както е в случая с „Проспект на мира“ — има две станции с това име, едната на Околовръстната линия, другата — на Калужко-Рижката линия). — Бел.прев.