— Стреляй! Ще избяга!
Но Андрей кой знае защо не стреляше. Пьотр Андреевич също се надигна, приготвил автомата си за стрелба, и извика:
— Андрюха! Жив ли си там?
Седналите около огъня зашепнаха обезпокоено, чу се тракане на затвори. Най-накрая Андрей се показа в светлината на фенера, изтупвайки куртката си.
— Жив съм, жив съм! — каза той през смях.
— Какво се хилиш? — попита напрегнато Пьотр Андреевич.
— Три крака! Две глави! Мутанти! Черните идват! Ще изколят всички! Стреляй, ще избяга! Колко шум вдигнахте. Голям майтап! — продължаваше да се смее Андрей.
— Защо не стреля? Да, и моето момче не стреля, но то е младо, не съобрази. А ти защо пропусна шанса? Не си малък. Нали знаеш какво се случи с „Полежаевска“? — попита сърдито Пьотр Андреевич, когато Андрей се върна при огъня.
— Слушах за вашата „Полежаевска“ вече десет пъти! — махна с ръка Андрей. — Това беше куче! Даже кутре, а не куче… Вече за втори път се промъква към огъня, към топлината и светлината. А вие едва не сте го убили и сега питате и мен защо се церемоня с него? Палачи!
— Откъде да знам, че е било куче? — обиди се Артьом. — Такива звуци издаваше… Освен това разправят, че преди седмица са видели тук плъх с размерите на свиня — той изтръпна. — Изстреляли в него половин пълнител, а той — сякаш нищо не е станало.
— Вярвай ти на всички приказки! Чакай, сега ще ти донеса твоя плъх! — каза Андрей, метна автомата през рамо, отдалечи се от огъня и се разтвори в мрака.
След минута се чу тънкото му подсвиркване. А после се разнесе и гласът му — ласкав, примамващ:
— Хайде, ела тук… Ела тук, малкото, не се бой!
Той уговаряше някого доста дълго, десетина минути, подвиквайки и подсвирвайки, и ето че накрая фигурата му отново се мярна в полумрака. Когато се върна при огъня, Андрей се усмихна триумфално и разтвори куртката си. Оттам на земята се изтърси кученце — треперещо, жалко, мокро, непоносимо мръсно, с окапваща козина с непонятен цвят, с черни очи, пълни с ужас, и притиснати към главата малки уши. Когато се озова на земята, то веднага се опита да избяга, но беше хванато за козината от твърдата ръка на Андрей и върнато на място. Галейки го по главата, той свали куртката си и покри кученцето.
— Нека се сгрее палето… — обясни.
— Стига, Андрей, сигурно е пълно с бълхи! — опита се да го вразуми Пьотр Андреевич. — Може да има и глисти. И изобщо — ще вземеш да хванеш някаква зараза и да я пренесеш на станцията…
— Добре де, Андреич! Стига си ми чел лекции. Виж го само! — и като повдигна крайчеца на куртката, Андрей показа на събеседника си муцунката на кученцето, все още треперещо, от студ или от страх. — Гледай в очите му, Андреич! Тези очи не могат да лъжат.
Пьотр Андреевич погледна скептично кутрето. Очите му, макар и изплашени, несъмнено бяха честни. И той омекна.
— Добре… Млад природозащитник… Чакай, ще потърся нещо за ядене — промърмори и пъхна ръка в раницата.
— Потърси, потърси… Може и да израсне нещо полезно от него. Немска овчарка например — заяви Андрей и премести куртката с кученцето по-близо до огъня.
— А откъде се е взело тук това кутре? От тази страна няма хора. Само черните. Нима черните отглеждат кучета? — попита един от хората на Андрей, поуморен слаб мъж с разрошени коси, досега слушал мълчаливо останалите.
— Разбира се, че си прав, Кириле — отговори сериозно Андрей. — Доколкото знам, черните изобщо не отглеждат животни.
— А как живеят? Какво ядат? — попита приглушено другият, дошъл с тях, почесвайки с нокти небръснатата си челюст, при което прехвръкна лека електрическа искра.
Той беше висок мъж с обръсната глава, който изглеждаше сякаш някога е бил пълен и широкоплещест. Бе облечен с дълго кожено яке с хубава кройка, което беше рядкост в тези дни.
— Какво ядат ли? Говори се, че ядат всякакви боклуци. Ядат мърша. Ядат плъхове. Ядат хора… Не са много придирчиви, знаеш… — отговори Андрей с гримаса на отвращение.
— Канибали? — попита обръснатият без никакво учудване и си личеше, че му се е налагало да се сблъсква с човекоядство.
— Канибали… Те не са хора. Зомбита. Дявол знае какво изобщо представляват. Добре, че нямат оръжия, така че ги отблъскваме. Засега. Пьотр! Помниш ли, когато преди половин година успяхме да пленим един от тях жив?
— Помня — отговори Пьотр Андреевич. — Седя две седмици в карцера, не пиеше от водата ни, не докосна храната, така си и умря.