Артьом потрепери при тази мисъл. Да, по-добре да не говорим за тях, помисли си той. Ей така, за всеки случай.
— Ей, Андреич! Приготвяйте се! Идваме вече! — извика някой от юг, от тъмнината. — Смяната ви свърши!
Хората при огъня се размърдаха, отърсвайки се от вцепенението, наставаха, запротягаха се, преметнаха през рамо раниците и оръжията си, като Андрей взе със себе си и кутрето. Пьотр Андреевич и Артьом се връщаха на станцията, а Андрей със своите хора — на поста си на тристотния метър; тяхното дежурство още не беше свършило.
Дойде смяната, здрависаха се, изясниха дали има нещо странно, особено, пожелаха им да си починат както трябва и седнаха близо до огъня, продължавайки разговора си, започнат преди това.
Когато всички тръгнаха по тунела на юг, към станцията, Пьотр Андреевич заговори разпалено за нещо с Андрей, очевидно възобновявайки някой от вечните им спорове, а здравенякът с обръснатата глава, който бе разпитвал за менюто на черните, изостана от тях, изравни се с Артьом и закрачи в такт с него.
— Та ти какво, познаваш Сухия? — попита той Артьом с приглушен, нисък глас, без да го гледа в очите.
— Чичо Саша? Е, да! Той ми е втори баща. Живея при него — отговори честно Артьом.
— Виж ти… Втори баща. Нищо такова не знам… — промърмори бръснатият.
— А вие как се казвате? — реши се да попита Артьом, преценявайки, че ако човек те разпитва за твой роднина, това ти дава право на ответен въпрос.
— Аз? Как се казвам? — попита с учудване бръснатият. — Защо искаш да знаеш?
— Ами ще предам на чичо Саша… Сухия, че сте питали за него.
— А, за това ли… Хънтър… Кажи му, че Хънтър се е интересувал. Ловецът. Поздрави го от мен.
— Хънтър? Та това не е име6. Да не е фамилията ви? Или прякорът ви? — попита отново Артьом.
— Фамилия? Хм… — Хънтър се усмихна. — Какво пък. Напълно… Не, момче. Не е фамилия. Това е… как да ти кажа… Професия. А ти как се казваш?
— Артьом.
— Ами добре. Вече се познаваме. И запознанството ни, вероятно, ще продължи. Доста скоро. Всичко хубаво!
Той намигна на Артьом на прощаване и остана на тристотния метър заедно с Андрей.
Оставаше да се ходи още съвсем малко, отдалеч се чуваше оживеният шум на станцията. Пьотр Андреевич, крачещ до Артьом, го попита загрижено:
— Слушай, Артьом, а какъв е тоя мъжага всъщност? Какво ти говореше?
— Някакъв такъв странен е… Питаше ме за чичо Саша. Може би му е някакъв познат. А вие не го ли познавате?
— Май не го знам… Само за няколко дни е на станцията ни, като че ли по някаква работа. Андрей вероятно се познава с него и ето че се предложи да патрулира. Дявол знае за какво му е това. Физиономията му ми е някак позната…
— Да. Сигурно не е лесно да се забрави такава външност — предположи Артьом.
— Именно. Къде ли съм го виждал? Знаеш ли как се казва? — поинтересува се Пьотр Андреевич.
— Хънтър. Така ми каза — Хънтър. Иди разбери какво е.
— Хънтър? Някаква не руска фамилия… — намръщи се Пьотр Андреевич.
В далечината вече се виждаше червено зарево: във ВДНХ, както и в повечето станции, обикновеното осветление не работеше и вече трето десетилетие хората живееха под пурпурното аварийно осветление.
Само в „личните апартаменти“ — палатки и стаи — понякога светеха нормални електрически крушки. И само няколкото най-богати станции в метрото бяха озарени от светлината на истински живачни лампи. За тях се говореха легенди и провинциалистите от крайните, забравени от Бога гарички понякога мечтаеха с години да се доберат дотам и да видят това чудо.
На изхода на тунела двамата предадоха оръжията си в караулното, подписаха се и Пьотр Андреевич, махайки с ръка на Артьом на прощаване, каза:
— Хайде да ходим да спим! Аз самият едва се държа на краката си, а ти сигурно спиш в движение. И сърдечен поздрав на Сухия. Нека да ми дойде на гости.
Артьом си взе довиждане и чувствайки, че умората го връхлита внезапно, тръгна към своята „квартира“.
Във ВДНХ живееха двеста души. Някои в служебните помещения, но по-голямата част — в палатки на платформата. Палатките бяха армейски, вече стари, раздърпани, но качествено изработени. Тук, под земята, не им се налагаше да са подложени нито на вятър, нито на дъжд, ремонтираха ги често, така че в тях можеше да се живее напълно спокойно: не пропускаха топлина, нито светлина, задържаха дори звука, а какво друго може да се иска от едно жилище?