За тяхно учудване механизмът, привеждащ в движение заграждението, откъсващо платформата от ескалатора, работеше. И именно Артьом успя да го задейства след половинчасови безплодни опити. Ръждясалата желязна стена се плъзна встрани с дяволско стържене и пред очите им се появи късата редица стъпала на водещия нагоре ескалатор. Някои от тях се бяха срутили и през зеещите отвори под светлината на фенерчетата се виждаха гигантските зъбни колела, спрели да се въртят завинаги преди години, проядени от ръжда, тук-таме обрасли с бурени, едва забележимо помръдващи се… Не им беше лесно да се заставят да се качат нагоре. На няколко пъти стъпалата, върху които стъпваха, пропадаха надолу и те прескачаха през отворите, хващайки се за остатъците от осветителните тела. Пътят нагоре не бе дълъг, но първоначалната им решителност се изпари още след първото пропаднало стъпало и за да се ободрят, те си въобразяваха, че са истински сталкери.
Сталкери…
Тази дума, странна и чужда за руския език, беше станала неразделна част от него. По-рано са наричали така и хората, които, принудени от бедността, са се промъквали на изоставени военни полигони, за да демонтират невзривили се снаряди и бомби и да предават месинговите гилзи на вторични суровини. А също и чудаците, които в мирно време се завират из канализацията, и кого ли още не… Но всички тези значения на думата имаха нещо общо — това винаги беше крайно опасна професия, при нея човек винаги се сблъскваше с неизвестното, непонятното, загадъчното, зловещото, необяснимото… Кой знае какво ставаше на изоставените полигони, където набраздената от хиляди взривове, разорана от окопи и издълбана от катакомби радиоактивна земя даваше чудовищни реколти? И човек само можеше да се досеща за това какво е да се заселиш в канализацията на мегаполиса, след като строителите са затворили люковете след себе си, и да се изгубиш завинаги из мрачните, тесни и зловонни коридори…
В метрото наричаха сталкери онези рядко срещащи се смелчаци, които дръзваха да се покажат на повърхността. Със защитни екипи и противогази със затъмнени стъкла, въоръжени до зъби, тези хора отиваха горе за необходимите за всички предмети: боеприпаси, апаратура, резервни части, гориво… Хората, които се осмеляваха да правят това, бяха стотици. Тези, които успяваха да се върнат живи, бяха малцина, и тези хора бяха безценни, ценяха ги още повече дори от бившите работници в метрополитена. Горе ги очакваха най-разнообразни опасности — от радиацията до страховитите, обезобразени от нея създания. На повърхността също имаше живот, но това вече не беше такъв живот, какъвто е според обичайните човешки разбирания.
Всеки сталкер ставаше човек легенда, полубог, когото всички гледаха възторжено — и малки, и големи. Когато децата се раждат в свят, в който няма за какво и къде повече да се лети и плава, а думите „летец“ и „моряк“ избледняват и постепенно губят своя смисъл, малките искат да станат сталкери. Да отиват облечени в блестящи доспехи, съпроводени от стотици изпълнени с обожание и благоговение погледи, нагоре, при боговете, да се сражават с чудовищата и когато се върнат тук, под земята, да носят на хората гориво, боеприпаси, светлина и огън. Да носят живот.
Сталкери искаха да станат и Артьом, и неговият приятел Женя, и Викалик-Драката. И докато се заставяха да вървят нагоре по застрашително скърцащия ескалатор с пропадащи стъпала, те си представяха, че са в защитни костюми, с дозиметри, окачили на гърдите си големи ръчни картечници, както се полага на истински сталкери. Но нямаха нито дозиметри, нито защита, а вместо страховити армейски картечници имаха само старинна двуцевка, която можеше и вече да не стреля…
Доста скоро изкачването завърши и те се озоваха почти на повърхността. За щастие беше нощ, иначе неминуемо щяха да ослепеят. Очите им, привикнали за толкова години живот под земята към тъмнината и към светлината на огньовете и аварийните лампи, не биха издържали такова натоварване. Ослепели и безпомощни, те даже едва ли щяха да успеят да се върнат вкъщи.
Вестибюлът на „Ботаническата градина“ беше почти разрушен, половината покрив се бе срутил и през него се виждаше вече изчистилото се от облаците радиоактивна прах тъмносиньо лятно небе, обсипано с милиарди звезди. Но какво е звездното небе за дете, което не е способно да си представи дори, че над главата му може да няма покрив? Когато вдигнеш поглед и той не се спира в бетонните конструкции и изгнилите плетеници на проводите и тръбите, а се губи в тъмносинята бездна, зейнала над главата ти — това се казва усещане! А звездите! Нима може човек, който никога не е виждал звезди, да си представи какво е това безкрайност, след като навярно и самото понятие безкрайност е измислено някога от хора, вдъхновени от нощния небосклон? Милиони сияещи огньове, сребърни гвоздеи, забити в купол от синьо кадифе…