Артьом се надигна в леглото си и го погледна шашардисано.
— О, чичо Саш… Ти ли си… Всичко ли е наред с теб? — попита той най-накрая, след като цяла минута примигва. С усилие потисна в себе си желанието да попита дали Сухия изобщо е жив, и не го направи само защото фактът беше налице.
— Да, както виждаш! Хайде, ставай, стига си се излежавал. Ще те запозная с един мой приятел — каза Сухия.
Прозвуча познат приглушен глас и по Артьом изби пот — спомни си кошмара, който бе сънувал.
— А, значи вече се познавате? — учуди се Сухия. — Е, Артьом, не си губиш времето!
Най-накрая и гостът влезе в палатката. Артьом потрепна и се притисна към платнената стена — това беше Хънтър. Кошмарът отново оживя в съзнанието му: пустите тъмни очи, тропотът на тежките ботуши зад гърба му, вкочаненият труп при огъня…
— Да, вече се запознахме — изрече с усилие Артьом, подавайки неволно ръка на госта.
Ръката на Хънтър беше гореща и суха и Артьом постепенно започна да убеждава себе си, че това е било просто сън, в този човек няма нищо лошо, просто въображението, възбудено от страховете по време на осемте часа в кордона, се бе отразило на сънищата му…
— Слушай, Артьом, направи ни една услуга! Кипни водичка за чай! Пробва ли вече нашия чай? — намигна Сухия на госта. — Бива си го!
— Опитах го — кимна Хънтър. — Хубав чай. В „Печатарите“ също правят. Пълна помия. А вашият е съвсем друго нещо.
Артьом отиде за вода, а после — до общото огнище, за да я кипне в чайника. В палатките беше строго забранено да се пали огън — по този начин вече бяха изгорели няколко станции.
По пътя той си мислеше, че станция „Печатарите“ е на другия край на метрото и дявол знае колко трябва да се пътува дотам, с колко прехвърляния между линиите и преходи пеша, и през колко станции трябва да премине човек — къде чрез измама, къде с бой, къде благодарение на познанствата си… А този тип така небрежно беше казал „В «Печатарите» също…“ Няма спор, интересен човек, макар и страшничък… А ръкостискането му бе като менгеме, макар че Артьом също не беше от слабите и нямаше нищо против премерването на силите при ръкостискане.
Водата в чайника кипна и той се върна в палатката. Хънтър вече бе съблякъл якето си, под което се оказа, че има черно еластично трико до брадичката, плътно прилепнало по шията и по релефното силно тяло, загащено в стегнати с офицерски колан военни панталони. Върху трикото беше облечена жилетка с множество джобове, а под мишницата, във вплетен кобур, висеше оксидиран пистолет с чудовищни размери. След като се вгледа внимателно, Артьом разбра, че това е „Стечкин“ със завинтен на него дълъг заглушител и още някакво приспособление отгоре, явно лазерен мерник. Това чудовище сигурно струваше цяло състояние. Артьом забеляза също, че не е обикновено оръжие, във всеки случай — не за самоотбрана. И веднага си спомни, че когато Хънтър му се представи, добави към името си и „Ловеца“.
— Хайде, Артьом, сипи чай на госта! Сядай, Хънтър, сядай. Разказвай — бърбореше Сухия. — Дявол знае откога не съм те виждал!
— За себе си — после. Нищо интересно. Но при вас, чувам, стават странни неща. Прииждат някакви гадини. От север. Чух днес доста истории, докато бях с патрула. Какво е това? — попита Хънтър в своя маниер, с къси, насечени фрази.
— Това е смъртта, Хънтър — отговори Сухия, внезапно навъсвайки се. — Бъдещата ни смърт се промъква. Съдбата ни идва. Ето какво е това.
— Защо да е смъртта? Чух, че доста успешно ги отблъсквате. Нали нямат оръжие. Но какво представляват? Откъде са и какви са? Никъде на другите станции не съм чул за подобно нещо. Никога. А това означава, че другаде няма такива. Искам да разбера какво представляват. Надушвам голяма опасност. Искам да знам каква е степента на опасността, да разбера нейната природа. Затова съм тук.
— Опасността трябва да бъде ликвидирана, нали, Ловецо? Ти така и си остана каубой… Но въпросът е дали опасността изобщо може да бъде ликвидирана — усмихна се тъжно Сухия. — Ето къде е затруднението. Нещата тук са по-сложни, отколкото ти се струва. Много по-сложни. Това не са просто зомбита, ходещите мъртъвци от киното. Там всичко е много лесно: зареждаш сребърни куршуми в револвера — Сухия изобрази с дланта си пистолет, — бум-бум и злата сила е повалена. Но това е нещо друго. Нещо страшно… А аз трудно се плаша, Хънтър, и ти знаеш това.
— Паникьосал си се? — попита смаяно Хънтър.
— Основното им оръжие е ужасът. Народът едва издържа на позициите си. Хората лежат с автомати, с картечници — а срещу тях идват невъоръжени. И всички, знаейки, че врагът има и качествено, и количествено превъзходство, едва не хукват да бягат, полудяват от ужас, а някои вече наистина полудяха, между нас казано. И това не е обикновен страх, Хънтър! — Сухия понижи глас. — Това е… Дори не знам как да ти го обясня смислено… Всеки следващ път е по-силно. По някакъв начин ни въздействат на умовете… И ми се струва, че го правят съзнателно. Усещаш ги още отдалеч и това усещане става все по-силно, някакво такова гадно безпокойство, чак коленете ти се разтреперват. И още не чуваш нищо, и не виждаш, но вече знаеш, че те са някъде близо и идват… Идват… И в този момент се разнася вой — едвам се удържаш да не хукнеш… А когато се приближат, се разтреперваш. И дълго след това ти е пред погледа как вървят към прожектора с широко отворени очи…