Артьом потрепна. Оказваше се, че кошмарите измъчваха не само него. До момента се бе старал да не говори с никого на тази тема — боеше се, че ще го сметнат за страхливец или побъркан.
— Разбиват ни психиката, гадовете! — продължаваше Сухия. — И знаеш ли, сякаш се настройват на твоята вълна и следващия път ги усещаш още по-ясно и те е страх още повече. И това не е обикновен страх… Знам го.
Той млъкна. Хънтър седеше неподвижно, изучаваше го с поглед и очевидно обмисляше чутото. После отпи от горещата течност и заговори бавно и тихо:
— Това е заплаха за всички, Сухи. За цялото метро, не само за вашата станция.
Сухия мълчеше, сякаш не желаеше да отговори, но изведнъж избухна:
— За цялото метро, казваш? Не, не само за метрото. За цялото наше прогресивно човечество, което се наигра със своя прогрес. Време е да си платим! Борба между видовете, Ловецо. Борба между видовете. И тези черните не са чудовища и не са никакви вампири. Това е хомо новус — следващата степен на еволюцията, по-добре приспособени от нас към околната среда. Бъдещето е тяхно, ловецо! Сапиенсите може и да погният още десет-двайсет години, че дори и петдесет, в дяволските дупки, които сами си изкопаха още когато бяха прекалено много и не се събираха всичките едновременно на върха, та се налагаше по-бедните да се завират денем под земята. Ще станем бледи и мършави като уелсовите морлоци, нали си спомняш, от „Машината на времето“ — там живееха такива твари в бъдещето… Също някогашни сапиенси… Да, ние сме оптимисти, не искаме да умираме! Ще наторяваме почвата със собствените си изпражнения, за да отглеждаме гъби, и свинята ще стане новият най-добър приятел на човека, така да се каже, партньор по оцеляване… С апетит ще хрускаме мултивитамини, приготвени с тонове от предвидливите ни прадеди. Страхливо ще изскачаме на повърхността, за да донесем още една туба бензин, още някой парцал, а ако на някого му провърви — още шепа патрони, и после, колкото можем по-бързо, ще бягаме назад, към своите задушни подземия, оглеждайки се като крадци, за да видим дали не ни е забелязал някой. Защото там, горе, ние вече не сме у дома си… Светът вече не ни принадлежи, Ловецо… Светът вече не ни принадлежи.
Сухия замълча, гледайки как парата бавно се вдига от чашите с чай и се разсейва в полумрака на палатката. Хънтър не отговаряше и Артьом изведнъж си помисли, че никога не беше чувал втория му баща да говори така. Нищо не бе останало от обичайната му увереност, че непременно всичко ще бъде наред, от неговото „Не се паникьосвай, ще се справим!“, от ободряващото му намигане… Или това винаги е било само поза?
— Мълчиш, Ловецо? Мълчиш… Е, хайде де, защо не спориш? Къде са ти доводите? Къде е оптимизмът ти? Последния път, когато говорихме, ти още твърдеше, че равнището на радиацията спада и хората някой ден ще се върнат на повърхността. Ех, Ловецо… „Ще изгрее слънцето над гората, но не и за мен…“8 — пропя подигравателно Сухия. — Вкопчили сме се със зъби и нокти за живота, ще се държим за него с всички сили — ами ако, въпреки всичко, което са говорели философите и са твърдели сектантите, изведнъж се окаже, че отвъд няма нищо? Не ти се иска да го повярваш, но някъде в дъното на душата си знаеш, че е така… А на нас това ни харесва, нали, Ловецо? Ние с теб много обичаме живота! Ние с теб ще пълзим по вонящи подземия, ще спим до свинете и ще ядем плъхове, но ще оцелеем! Дали? Събуди се, Ловецо! Никой няма да напише за теб книгата „Повест за истинския човек“, никой няма да възпее волята ти за живот, хиператрофиралия ти инстинкт за самосъхранение… Колко време ще издържиш на гъби, мултивитамини и свине? Предавай се, сапиенс! Ти вече не си царят на природата! Свалиха те от трона! Не, не е задължително да умираш веднага, никой не настоява. Полази още в агония, задушавайки се в изпражненията си… Но знай, сапиенс, че си изживял своето! Еволюцията, чиито закони си проумял, вече се е изкачила на следващото стъпало и сега ти не си венец на творението. Ти си динозавър. Трябва да отстъпиш мястото си на нови, по-съвършени видове. Не бива да си егоист. Играта свърши, време е да дадеш и на другите да поиграят. Времето ти отмина. Ти изчезна. И нека бъдещите поколения си блъскат главите от какво са измрели сапиенсите. Макар че едва ли някой ще се заинтересува от това.
8
Стих от „Дует на трубадура и принцесата“ от анимационния филм „По следите на бременските музиканти“. — Бел.прев.