— Старо познанство — отговори полковникът неохотно. Помълча малко и добави: — По-рано не беше такъв. Нещо е станало с него.
— Да, ако се съди по физиономията му, определено е станало нещо с него! — изсумтя началникът на станцията и веднага погледна към входа, да не би Хънтър да се е забавил и случайно да го е чул.
Командирът на защитния периметър не можеше да се оплаква от това, че бригадирът неочаквано се е върнал от студената мъгла на миналото. Още с появата си на станцията той се беше превърнал едва ли не в главната опорна точка на този периметър. Ала Денис Михайлович все още не можеше да повярва напълно в завръщането му.
Новината за смъртта на Хънтър — страшна и странна — облетя метрото като тунелно ехо още миналата година. И когато преди два месеца той се появи на прага на стаичката му, полковникът побърза да се прекръсти, преди да му отвори вратата. Подозрителната лекота, с която възкръсналият беше преодолял блокпостовете — сякаш е преминал през бойците като през въздух, — караше полковника да се съмнява, че това чудо е за добро.
В запотената шпионка на вратата се виждаше сякаш познат профил: дебел врат, обръснат до блясък череп, леко сплескан нос. Но нощният гост кой знае защо беше застинал в профил, с наведена глава, и не правеше опити да разреди сгъстилата се тишина. Поглеждайки със съжаление към отворената бутилка с домашна бира на масата, полковникът си пое дълбоко дъх и отключи вратата. Кодексът изискваше да се помага на своите, без да се прави разлика между живи и мъртви.
Хънтър откъсна поглед от пода едва когато вратата се отвори; стана ясно защо е криел другата половина на лицето си. Боял се е, че старецът просто няма да го познае. Дори виделият какво ли не полковник, за който командването на гарнизона на „Севастополска“ беше просто почетна пенсия в сравнение с предишните бурни години, при вида му се намръщи като попарен, а после виновно се разсмя — един вид: „извинявай, не се сдържах“.
Гостът дори не се усмихна в отговор. За изминалите месеци жестоките рани, обезобразили лицето му, бяха успели да позаздравеят, но въпреки това той не напомняше с нищо за предишния Хънтър.
Той категорично отказа да обясни своето чудодейно спасение и последвалото го отсъствие и просто не отговаряше на въпросите на полковника, сякаш не ги е чул. И, което беше още по-лошо, помоли Денис Михайлович да не казва на никого за появата му, като му напомни за стар дълг. На полковника му се наложи да се пребори със здравия си разум, нашепващ му веднага да извести началниците. Така че той остави Хънтър на мира.
Впрочем старецът предпазливо направи свои проучвания. Гостът му не се бе забъркал в нищо, отдавна го бяха оплакали и никой не го търсеше. Наистина, тялото му така и не беше намерено, но на полковника уверено му бе казано, че ако Хънтър е оцелял, непременно би напомнил за себе си. С което полковникът беше съгласен.
Затова пък, както често се случва с безследно изчезналите, Хънтър — а по-точно неговият размит и поукрасен образ — беше изплувал в поне десетина полуреалистични митове и легенди. Изглежда, тази роля напълно го устройваше и той не бързаше да разубеждава приятелите си, които го бяха погребали жив.
Помнейки добре своите неплатени сметки, Денис Михайлович си направи правилните изводи, успокои се и дори започна да помага на Хънтър: не се обръщаше към него по име пред свидетели и без да задълбава в подробности, приобщи към тайната и Истомин.
На началника на станцията, общо взето, му беше все едно — бригадирът изработваше прехраната си с лихвите, като денуваше и нощуваше на бойната линия в южните тунели. Почти не го виждаха на станцията: идваше веднъж седмично, когато бе денят му за баня. И дори да се беше наврял в този пъкъл само за да се скрие там от някакви неведоми преследвачи, това не притесняваше Истомин, който никога не се гнусеше да ползва услугите на легионери с тъмна биография. Достатъчно беше Хънтър да се бие — а точно в това отношение нямаше никакви проблеми.
Още след първата битка роптаещите патрулни, недоволни от високомерието на новия командир, веднага млъкнаха. След като видяха как той методично, пестеливо, с нечовешки, студен екстаз унищожава всичко, което е разрешено да се унищожава, всеки си направи някакви изводи за него. Повече никой не се опита да се сприятели с необщителния бригадир, но всички му се подчиняваха безпрекословно, така че никога не му се наложи да повиши своя тих, дрезгав глас. В този глас имаше нещо хипнотично и дори началникът на станцията започваше да кима покорно всеки път, когато Хънтър се обърнеше към него — дори без да го дослуша докрай, а просто така — за всеки случай.