Понякога Ханза присъединяваше междинните станции, но по-често те бяха предоставени сами на себе си и се превръщаха, не без нейното съдействие, в „безцветна“ територия. Там се вършеха дела, в които ханзейските чиновници не искаха да бъдат уличени. Разбира се, радиалните станции бъкаха от ханзейски шпиони и видните местни дейци бяха купени, но формално тези станции си оставаха независими. Такава беше и „Серпуховска“.
В един от водещите към нея участъци беше спрял навеки влак, неуспял да се добере до съседната „Тулска“. Заселен от сектанти и поради тази причина отбелязан на Истоминовата схема със сухо католическо кръстче, влакът се бе превърнал в загубен насред черната пустош чифлик. Ако не бяха бродещите из съседните станции мисионери, Истомин нямаше да има абсолютно нищо против сектантите. Впрочем божиите пастири не достигаха до „Севастополска“ и не създаваха особени проблеми на минаващите покрай тях пътници, освен че ги забавяха малко със своите душеспасителни разговори. При това вторият тунел от „Тулска“ до „Серпуховска“ беше чист и пуст и местните кервани използваха него.
Истомин отново плъзна поглед надолу по линията. „Тулска“? Постепенно подивяващо селище, за което остават трохи от минаващите покрай него севастополски конвои и изпечените серпуховски търгаши. Живеят с каквото Бог даде: един оправя най-различни механични вехтории, друг ходи да заработи нещо на ханзейската граница, като клечи по цели дни в очакване на поредния строител с робовладелски маниери. „Също живеят бедно, но поне в очите им я няма мазната серпуховска нечестност — помисли си Истомин. — И там има много повече ред. Сигурно опасността ги сплотява.“
Следващата станция, „Нагатинска“, беше означена на схемата с къса чертичка, което означаваше, че е незаселена. Това беше истина само отчасти: на нея никой не се задържаше дълго, но ако все пак се случеше някой да се застои, той виждаше, че там гъмжи от най-разнообразна паплач, водеща сумрачно, полуживотинско съществуване. В непрогледния мрак се сплитаха избягали от чужди очи двойки. Друг път между колоните пламваше хилав лагерен огън, край който се рояха тунелни душегубци, отишли на тайно събрание.
Но за нощуване тук оставаха само неосведомените или най-отчаяните: далеч не всички от посетителите на станцията бяха хора. При по-внимателно вглеждане в шепнещия, желеобразен мрак, с който беше запълнена „Нагатинска“, понякога се мяркаха наистина кошмарни силуети. И от време на време бездомниците биваха разпъждани от продиращ спарения въздух ужасен вопъл на някой несретник, завличан в нечие убежище, за да бъде изяден там на спокойствие.
Скитниците не се осмеляваха да припарват отвъд „Нагатинска“ и до самата отбранителна линия на „Севастополска“ се простираше „ничия земя“. Разбира се, това беше условно название: тази земя си имаше собственици, които бдяха на своите граници и дори севастополските разузнавателни групи предпочитаха да избягват срещите с тях.
Но сега в тунелите се беше появило нещо ново. Невиждано. Поглъщащо всички, опитващи се да минат по уж отдавна изучения маршрут. И откъде можеше той да знае дали станцията му — дори и да призове на оръжие всичките си боеспособни жители — ще събере достатъчно войнство, за да се пребори с това нещо… Истомин се надигна тежко от масата, дотътри се до картата и очерта с химически молив отрязъка между точките с надписи „Серпуховска“ и „Нахимовски проспект“. Сложи отстрани дебел въпросителен знак. Искаше да го нарисува срещу Проспекта, но се получи срещу „Севастополска“.
На пръв поглед „Севастополска“ изглеждаше необитаема. На платформата не се забелязваше и следа от обичайните армейски палатки, в които най-често живееха хората на другите станции. Тук, едва очертани от няколкото слаби лампи, тъмнееха единствено наподобяващите мравуняци окопи, направени от чували с пясък. Но огневите позиции пустееха, а върху оскъдните квадратни колони лежеше гъст слой прах. Всичко беше направено така, че ако тук попаднеше външен човек, непременно би решил, че станцията е изоставена.