Но ако на неканения гост му хрумнеше да се задържи поне за малко, той рискуваше да си остане тук завинаги. Денонощно дежурещите на съседната „Каховска“ картечари и снайперисти заемаха местата си в окопите за броени секунди. Вместо слабите лампи под тавана избухваха безмилостни живачни прожектори, изгарящи ретините на привикналите към тъмнината на тунелите хора и чудовища.
Платформата беше последната и най-грижливо обмислена отбранителна линия на севастополци. Техните жилища се разполагаха в утробата на тази привидно изоставена станция, в колекторите под пероните. Под гранитните плочки на пода, скрит от чужди очи, се намираше още един етаж — по площ неотстъпващ на основната зала, но разбит на множество клетки. Добре осветени, сухи и топли стаи, равномерно бучаща апаратура за прочистване на въздуха и водата, хидропонни оранжерии… Обитателите на станцията изпитваха усещане за безопасност и уют едва когато се скриеха още по-дълбоко под земята.
Омир знаеше, че решителното сражение го очаква не в северните тунели, а у дома. Промъквайки се по тесния коридор покрай полуотворените врати на чуждите жилища, той се тътреше все по-бавно, приближавайки се към жилището си. Трябваше да обмисли тактиката още веднъж и да изрепетира репликите си. Оставаше му все по-малко време.
— Какво да направя? Заповед… Сама знаеш каква е ситуацията. Дори не ме попитаха. Но защо се държиш като малко момиче? Просто е смешно! Не, не съм се натискал да ме изпратят! Не мога. Какви ги говориш? Естествено, че не мога. Да се измъкна? Та това е дезертьорство! — мърмореше си той под носа, ту с възмутена решителна интонация, ту преминавайки в минор и опитвайки се да уговори ласкаво някого.
Когато стигна до прага на стаята си, забърбори всичко отначало. Не, нямаше да мине без сълзи, но той не възнамеряваше да отстъпва. Настръхнал и готов за битка, старецът натисна дръжката на вратата.
От девет и половина квадратни метра — огромен разкош, за който навремето беше чакал на опашка цели пет години, мъкнейки се насам-натам из общежитията — два бяха заети от двуетажно войнишко легло, един — от най-обикновена маса, застлана с красива покривка, и още три — от огромна, стигаща до тавана купчина стари вестници. Ако живееше сам, в един прекрасен ден тази планина непременно би се срутила и би го погребала под себе си. Но преди петнайсет години сколаса да срещне жена, която беше готова не само да търпи присъствието на такова количество прашни хартиени вторични суровини в малкото си жилище, но и грижливо да я подрежда, без да позволява на семейното си огнище да се превърне в хартиен Помпей.
Изобщо тя беше готова да изтърпи много неща. Неизброимите вестникарски изрезки с тревожни заглавия от типа на „Надпреварата във въоръжаването набира скорост“, „Американците изпитаха нова противоракетна система“, „Ядреният ни щит укрепва“, „ПРОвокацията ПРОдължава“ и „Търпението ни свърши“ покриваха стаичката от горе до долу като с тапети. Нощните му бдения с изгризана химикалка над купчината ученически тетрадки под електрическо осветление — при такава купчина хартия не можеше и да става дума за свещи в дома им. Навярно оттам му дойде полушеговитият-полушутовски прякор, който той самият носеше с гордост, а останалите изричаха със снизходителна усмивка.
Тя беше готова да изтърпи много, но не и всичко. Не и неговия детински стремеж всеки път да се набутва в самия център на урагана, за да види какво всъщност става там — и това на почти шейсетгодишна възраст! Не и лекомислието, с което той се съгласяваше с всякакви поръчения на началството, забравяйки, че след един от последните походи едвам се беше разминал със смъртта.
Не и мисълта, че може да го загуби и отново да остане съвсем сама.
След като изпратеше Омир в патрула — той дежуреше веднъж седмично, — тя никога не седеше вкъщи. Бягайки от тревожни мисли, отиваше при съседите, работеше извънредни смени. Мъжкото равнодушие към смъртта й изглеждаше глупаво, егоистично, престъпно.
Той я завари вкъщи по случайност — бе притичала да се преоблече след работа. Беше намъкнала ръцете си в ръкавите на закърпен вълнен пуловер и стоеше в тази поза. Разрошените й коси забележимо бяха започнали да побеляват, макар и още да не бе навършила петдесет, в бледокафявите й очи имаше уплаха.
— Коля, случило ли се е нещо? Пак ли удължено дежурство?
И на Омир изведнъж му се отщя да й говори за взетото решение. Той се поколеба: дали да не я успокои и да й съобщи новината между другото, докато вечерят?