— Само да не си посмял да лъжеш — предупреди го тя, улавяйки блуждаещия му поглед.
— Разбираш ли, Ленка… Работата е такава… — започна той.
— Нали никой не е… — веднага попита тя направо за най-страшното, като не желаеше дори да произнесе на глас думата „умрял“, сякаш вярваше, че мрачните й мисли могат да се материализират.
— Не! Не — заклати глава Омир. — Просто ме освободиха от наряд. Пращат ме към „Серпуховска“ — добави той небрежно.
— Но нали… — Елена се запъна. — Нали там… Нима те вече се върнаха? Та там…
— Стига, това са глупости. Там няма нищо — побърза да я прекъсне той.
Елена се извърна, приближи се към масата, кой знае защо премести солницата от едно място на друго, изпъна една гънка на покривката.
— Сънувах един сън… — Тя се изкашля, прочиствайки гърлото си.
— Ти все сънуваш…
— Лош сън — упорито продължи тя и изведнъж изхлипа жално.
— Е, ти какво? Какво мога да… Та това е заповед — мънкаше той объркано, галейки пръстите й, осъзнавайки, че цялата му предварително подготвена реч не струва пукната пара.
— Тогава нека едноокият сам да иде там! — подхвърли злобно тя, вече през сълзи, отдръпвайки ръката си. — Нека този белязан дявол ходи където ще, със своята барета! Само заповеди раздават… А той какво? Цял живот е спал до автомата си вместо до жена! Какво разбира той?
Нямаше как да успокои доведената до плач жена, без да се откаже от целта си. Омир се срамуваше, и наистина му беше жал за нея, но бе толкова лесно да се пречупи сега, да й обещае, че ще се откаже от задачата, да я успокои, да пресуши сълзите й — само за да се разкайва после, да съжалява за пропуснатия шанс. Може би последният шанс, изпаднал му в живота. Живот, който и без това по тукашните мерки траеше твърде дълго.
Така че си замълча.
Вече беше време да тръгва, да събира и да инструктира офицерите, но полковникът продължаваше да седи в кабинета на Истомин, без да обръща внимание на цигарения дим, който обикновено толкова го дразнеше и съблазняваше.
Докато началникът на станцията замислено шепнеше нещо, прекарвайки пръст по старата си карта, Денис Михайлович все се опитваше да разбере: защо му беше нужно всичко това на Хънтър? Зад загадъчната му поява на „Севастополска“, зад желанието му да се засели тук, и най-накрая зад предпазливостта, с която бригадирът се появяваше на станцията — почти винаги с шлем, скриващ лицето му, — можеше да има само едно нещо: Истомин имаше право да смята, че Хънтър наистина бяга от някого. Беше спечелил допълнителни точки, установявайки се на южния блокпост, там вършеше работата на цяла бригада и постепенно бе станал незаменим. Който и сега да поискаше да им го предадат, каквато и награда да предложеха за главата му, нито Истомин, нито самият полковник не биха и помислили да отстъпят.
Укритието беше безупречно. На „Севастополска“ не идваха чужденци, а местните водачи на кервани за разлика от бъбривите пътуващи търговци от другите станции винаги си държаха езика зад зъбите, когато излезеха в голямото метро. В тази мъничка Спарта, вкопчила се в своето късче земя на самия край на света, най-много се ценяха надеждността и свирепостта в боя. И тук умееха да уважават тайните.
Но защо тогава Хънтър беше готов да изостави всичко и да тръгне сам на поход, който Истомин не би имал достатъчно кураж да му възложи? Защо рискуваше да бъде разпознат, тръгвайки към Ханза? На полковника кой знае защо не му се вярваше, че бригадирът наистина се е трогнал от съдбата на изчезналите разузнавачи. А и за „Севастополска“ се сражаваше не от любов към станцията, а заради свои, известни само нему причини.
Може би изпълняваше задача? Това би обяснило много неща: внезапното му пристигане, неговата потайност, упоритостта, с която нощуваше в спалния чувал в тунелите, и най-накрая — решението му незабавно да тръгне към „Серпуховска“. Защото тогава беше помолен да не бъдат уведомявани останалите? От кого можеше да е изпратен, ако не от тях? От кого?
Полковникът с усилие пребори желанието си да се почерпи с една от самоделните цигари на Истомин. Не, не беше възможно. Хънтър — една от опорите на Ордена? Човекът, на когото дължаха живота си десетки, може би и стотици, сред които и самият Денис Михайлович?
„Този човек не би могъл да изпълнява задача на някой друг — предпазливо възрази полковникът сам на себе си. — Но дали Хънтър, върнал се от небитието, е същият този човек?“