Зад тях остана последният фенер — стъклен буркан с лампа във вътрешността му, обгърната от арматурна решетка и препълнена с обгорели мухи и крилати хлебарки. Хитиновата маса едва забележимо мърдаше: някои от насекомите все още бяха живи и се опитваха да изпълзят, като недоубити осъдени на смърт, хвърлени в общия ров заедно с останалите разстреляни.
Омир неволно се задържа за миг при треперещото, умиращо петънце слаба жълта светлина, която изтръгваше от себе си тази лампа гробница. Пое си въздух и се потопи подир останалите в непрогледния мрак, разлял се от границите на „Севастополска“ до самите подстъпи на „Тулска“. Ако, разбира се, тази станция все още съществуваше.
Навъсената жена с двете деца, която сякаш беше враснала в гранитните плочи на пода, не беше сама на опустялата платформа. Малко по-надалеч, изпровождайки с поглед отдалечаващата се група, бе застинал едноок дебелак с широки рамене, а на крачка зад гърба му тихо говореше с ординареца си прегърбен старец с войнишко яке.
— Остава ни само да чакаме — обобщи Истомин, разсеяно местейки угасналата си цигара от едното крайче на устата си до другото.
— Ти чакай, а аз ще се заема със своите си неща — отговори упорито полковникът.
— Казвам ти, това беше Андрей. Старшият на последните трима, които изпратихме. — Владимир Иванович отново се вслушваше в гласа на телефонната слушалка, който натрапчиво продължаваше да звучи в главата му.
— И сега какво? Може да са го накарали да каже това чрез изтезания. На специалистите са им известни най-различни начини — вдигна вежди старецът.
— Не изглежда да е така — замислено поклати глава началникът. — Да беше чул по какъв начин го казва. Там става нещо друго, нещо необяснимо. Няма да се справим с кавалерийска атака…
— Мога да ти дам обяснение на бърза ръка — увери го Денис Михайлович. — „Тулска“ е превзета от бандити. Устроили са засада, някои от нашите са убили, други са взели за заложници. Не прекъсват електричеството, защото и самите те го ползват, а и не искат да нервират Ханза. Но са прекъснали телефона. Каква е тази история с телефон, който ту работи, ту не работи?
— Гласът му беше един такъв… — продължаваше да си повтаря своето Истомин, сякаш изобщо не го слушаше.
— Какъв е бил гласът му?! — избухна полковникът, карайки ординареца деликатно да отстъпи на няколко крачки. — И твоят ще стане същият, като ти мушнат карфици под ноктите! А с помощта на шлосерски клещи може и за цял живот да ти превърнат баса във фалцет!
На него вече всичко му беше ясно — направил бе своя избор. Отървал се от съмненията, той отново се чувстваше в свои води и оръжието само се набутваше в ръката му, каквото и да мрънкаше Истомин.
Началникът на станцията не бързаше с отговора, позволявайки на вбесения полковник да изпусне парата.
— Ще почакаме — каза той най-накрая примирително, но твърдо.
— Два дни. — Старецът скръсти ръце на гърдите си.
— Два дни — кимна Истомин.
Полковникът се завъртя на пети и се понесе към казармата. Нямаше намерение да губи скъпоценни часове. Командирите на ударните отряди вече цял час го чакаха в щаба, настанени от двете страни на дъсчена маса. Пустееха само двата стола, сложени откъм тясната страна — неговият и на Истомин. Но този път щеше да се наложи да започнат без ръководството.
Началникът на станцията не обърна внимание на тръгването на Денис Михайлович.
— Брей, как ни се смениха ролите, а? — каза Истомин, неясно дали на него или на самия себе си.
Обърна се, без да дочака отговор, натъкна се на сконфузения поглед на ординареца, махна с ръка, освобождавайки го.
„Не мога да го позная полковника. До вчера категорично отказваше да отдели дори един излишен боец — мислеше началникът. — Нещо усеща това старо куче. Но този негов нюх дали не го подвежда?“
Усетът на самия Истомин пък подсказваше нещо друго: да се притаи. Да чака. Странното позвъняване само засили лошото му предчувствие, че на „Тулска“ тежката им пехота щеше да се изправи лице в лице с тайнствен, непобедим противник.
Владимир Иванович порови из джобовете си, намери запалката си, щракна я. И докато над главата му се виеха накъсани кръгчета дим, той не се помръдваше от мястото си и не откъсваше поглед от тъмната яма на тунела, хипнотизиран от гледката като заек пред питон.