След като допуши цигарата си, той отново поклати глава и тръгна към стаята си. Ординарецът излезе от сенките и го последва на почтително разстояние.
Глухо изщракване — и ръбестите сводове на тунела се озариха на поне петдесет метра напред. Фенерът на Хънтър по размерите и мощността си приличаше повече на прожектор. Омир въздъхна безшумно — през последните минути не можеше да се отърве от глупавото си хрумване, че бригадирът няма да поиска да запали светлина, понеже очите му така и така могат да се справят и без нея.
С навлизането си в тъмния участък Хънтър започна все по-малко да прилича на човек. Движенията, му придобиха животинска грация и устрем. Комай палеше фенера само заради спътниците си, докато самият той се осланяше повече на други сетива. Често сваляше шлема си, обръщаше ухо към тунела и се вслушваше, и дори — което засили подозренията на Омир — от време на време застиваше, за да подуши ръждивия въздух.
Плъзгаше се безшумно на няколко крачки напред и не се обръщаше към останалите, сякаш забравил за съществуването им. Ахмед, който бе дежурил рядко на южната застава и не беше свикнал със странностите на бригадира, с недоумение побутваше стареца в хълбока — какво му има на тоя? Омир само разперваше ръце — нима това може да се обясни с две думи?
Защо изобщо му бяха притрябвали те двамата? Хънтър, изглежда, се чувстваше в тукашните тунели доста по-уверено от Омир, на когото уж бе отредил ролята на туземец водач. А старецът, ако някой го попиташе, би могъл да разкаже доста работи за тукашните места — и небивалици, и истина, понякога много по-страшна и необичайна, отколкото най-невероятните истории на скучаещите около самотния лагерен огън патрулни.
В главата си Омир държеше своя собствена карта на метрото — не като тази на Истомин. Там, където върху картата на началника на станцията зееше пустота, Омир запълваше със свои собствени означения и пояснения цялото свободно пространство. Вертикални шахти, достъпни служебни помещения или такива, до които достъпът е бил спрян, паяжина от проходи, свързващи линиите. На неговата схема между „Чертановска“ и „Южна“ — през една станция надолу от „Севастополска“ — имаше множество разклонения от линията, водещи към гигантското метродепо „Варшавско“, оплетено от жилите на десетки тунели утайници без изход. За Омир, с неговия свещен трепет пред мотрисите, депото беше мрачно и мистично място, нещо като гробище на слонове. Старецът би могъл да говори с часове за него — стига да се намереха слушатели, готови да му повярват.
Омир смяташе участъка „Севастополска“ — „Нахимовски“ за доста сложен. Правилата за безопасност и просто здравият разум изискваха пътниците да се придържат заедно, да се придвижват бавно и предпазливо, да изследват грижливо стените и пода пред себе си. И дори в този участък, където всички люкове и пукнатини бяха трикратно зазидани и пломбирани от севастополските инженерни бригади, в никакъв случай не биваше да оставят тила си без защита.
Разпореният от лъча на фенера мрак се слепваше веднага зад гърбовете им, ехото на крачките им се накъсваше, отразявайки се от преградите на неизброимите тюбинги, и някъде далеч тъжно подпяваше уловеният във вентилационните кладенци вятър. Отгоре падаха едри еластични капки, събирали се бавно в процепите на тавана — може и да бяха просто вода, но Омир се стараеше да ги избягва. За всеки случай.
В отдавнашните времена, когато разрастващият се на повърхността град чудовище живееше трескавия си живот, а метрото все още изглеждаше на неспокойните граждани просто като бездушна транспортна система, още тогава младият Омир, когото всички наричаха просто Коля, бродеше по участъците с фенер и желязна кутия с инструменти.
За обикновените простосмъртни пътят нататък беше забранен, на тях им се полагаха само петдесетина изчистени до блясък мраморни зали и облепени с шарени реклами тесни вагони. Прекарвайки всекидневно по два-три часа в бучащите и поклащащи се мотриси, милиони хора не съзнаваха, че им се позволява да видят само една десета от неимоверно огромното царство, ширнало се под земята. И за да не се замислят за истинските му размери, за това, накъде водят незабележимите врати и железните прегради, тъмните странични разклонения на тунелите и затворените за вечен ремонт проходи, отвличаха вниманието им с блестящи до дразнене в очите картини, предизвикателни глупави лозунги и механични гласове на рекламни обяви, които не позволяваха на хората да се отпуснат дори когато са на ескалаторите. Във всеки случай така му се струваше на младия Коля, след като започна да прониква в тайните на тази държава в държавата.