Лекомислената многоцветна схема на метрото, висяща във вагоните, беше предназначена да убеждава любопитните, че пред тях се намира един изключително цивилен обект. Но в действителност забавно оцветените линии бяха обвити от невидимите разклонения на тайни тунели, по чиито тежки гроздове висяха военни и правителствени бункери, а участъците се съединяваха с мрежа от катакомби, изкопани под града още от езичниците.
През юношеските години на Коля, когато страната му беше прекалено бедна, за да се състезава с останалите по сила и амбиции, а денят на Страшния съд изглеждаше безкрайно далечен, в направените в очакването му бункери и убежища се трупаше прах. Но заедно с парите се върна и някогашното високомерие, а подир него — и недоброжелателите. Многотонните, доста ръждясали чугунени врати бяха отворени със скърцане, запасите от продоволствия и медикаменти бяха обновени, а въздушните и водните филтри — приведени в готовност.
Тъкмо навреме.
Постъпването на работа в метрото за него, родения в друг град бедняк, беше като приемане в масонска ложа. От отритнат безработен той се превръщаше в член на могъща организация, заплащаща щедро скромните услуги, които можеше да й окаже, и обещаваща да го приобщи към съкровените тайни на мирозданието. Заплатата му се стори доста съблазнителна, а към бъдещия кантонер нямаше почти никакви специални изисквания.
Не веднага, постепенно, от неохотните обяснения на новите си колеги започна да осъзнава защо метрополитенът е принуден да примамва сътрудници с високи заплати и надбавки за вреден труд. Работата не беше в напрегнатия график, нито пък в доброволното отказване от дневната светлина. Не, ставаше въпрос за съвсем различен вид опасности.
Като скептично настроен човек, той не вярваше в непрестанните мрачни слухове за необясними събития. Но веднъж от обхода на къс задънен участък не се върна негов приятел. Кой знае защо, изобщо не организираха издирване — началникът на смяната обречено махна с ръка, — а подир приятеля му пак така безследно изчезнаха и всички документи, потвърждаващи, че той някога е работил в метрото. Коля беше единственият, който заради младостта и наивността си изобщо не можа да се примири с неговото изчезване. Най-накрая един от преките му началници, оглеждайки се плашливо, му съобщи, че приятеля му „са го взели“. Така че Омир, повече от всеки друг, беше наясно, че в московските подземия са се случвали лоши неща и дълго преди мегаполисът да загине, обгорен от диханието на Армагедон…
След загубата на приятеля и вследствие допира до забранени знания бе редно и Коля да се изплаши и да избяга, да зареже тази работа и да си намери друга. Но се получи така, че с течение на времето неговият брак по сметка с метрото прерасна в страстен роман. Преситил се от разходките пеша из тунелите, той премина през обреда на повишението му в помощник-машинист, чрез което се издигна в сложната йерархия на метрополитена.
И колкото по-отблизо се запознаваше с това ново чудо на света, с този будещ носталгия по античността лабиринт, с този безстопанствен циклопски град, с това отражение на първообраза му в червеникавокафявата московска почва, толкова по-дълбоко и самоотвержено се влюбваше в него. Този създаден от човешки ръце Тартар4 беше безспорно достоен за поезията на истинския Омир или в най-лошия случай — за летящото перо на Суифт, който би видял в него идея, по-силна от Лапута… Но негов таен обожател и неумел певец стана само Коля. Николай Иванович Николаев. Смешно.
Дори и да е възможно да обичаш Господарката на Медната планина5, как може да обичаш самата Медна планина?! Обаче тази любов, оказала се взаимна, в точния момент отне семейството на Коля, но му спаси живота.
Хънтър се закова на място толкова внезапно, че Омир, заровил се в пухения дюшек на спомените, не успя да се измъкне обратно навреме и се вряза в гърба на бригадира. Хънтър отхвърли стареца от себе си, без да издаде нито звук, и отново застина, навел глава и обърнал към тунела обезобразеното си ухо. Сякаш бе прилеп, той прихващаше някакви доловими само за него вълни и с тяхна помощ чертаеше в ума си картината на заобикалящото ги пространство.
Омир надуши мириса на „Нахимовски проспект“ — мирис, който беше невъзможно да се сбърка с нищо. Бързо бяха стигнали… Дано да не се наложеше да плащат за лекия път дотук. Сякаш дочул мислите му, Ахмед свали автомата от рамото си и щракна с предпазителя.
4
Античният ад, бездънната пропаст под царството на мъртвите според елинската митология. — Бел.прев.
5
В преданията на рудничарите, популяризирани от П. П. Бажов — митичната владетелка на изкопаемите богатства на Уралския хребет. — Бел.прев.