Подпочвените води, които бяха както благословията, така и проклятието на „Севастополска“, я обгръщаха от всички страни, досущ водите на Лета — ненадеждната лодка на Харон. Те въртяха греблата на десетките турбини, монтирани от местни самоуки изобретатели в тунелите, пещерите, подземните канали — навсякъде, където можеха да проникнат инженерно-разузнавателните групи, и осигуряваха топлина и светлина както на самата станция, така и поне на една трета от Околовръстната линия.
Но пак тези води неуморно подкопаваха подпорите, разяждаха циментовите спойки, приспивно ромоляха съвсем близо до стените на главната зала, опитвайки се да приспят бдителността на обитателите. И отгоре на всичко не позволяваха да се взривят излишните, неизползваеми участъци, от които към „Севастополска“, подобно на безкрайно дълга отровна стоножка, опитваща се да пропълзи в месомелачка, безспир нахлуваха цели орди кошмарни създания.
Жителите на станцията екипажът на тази носеща се по преизподнята призрачна фрегата, бяха навеки обречени да търсят и запушват все нови и нови пробойни, защото корабът им отдавна бе започнал да пропуска, но просто не съществуваше пристанище, където би могъл да намери покой.
Едновременно с това те трябваше да отблъскват атаките на чудовищата от „Чертановска“ и „Нахимовски проспект“, които пъплеха из вентилационните шахти и се носеха по мътните стремителни ручеи в канализационните тръби, пръснати из южните тунели.
Сякаш целият свят, без да жали сили, се беше опълчил срещу севастополци, само и само да изтрие тяхното пристанище от картата на метрото. А те така се бяха вкопчили в своята станция, като че ли не им беше останало нищо друго в цялата вселена.
Колкото и изкусни да бяха местните инженери обаче, колкото и опитни и безжалостни бойци да бе възпитала „Севастополска“, те не биха могли да защитят своя дом без патрони, без крушки за прожекторите, без антибиотици и бинтове. Да, станцията произвеждаше електричество и Ханза беше готова да плаща за него добра цена, но Околовръстната линия имаше и други доставчици, и собствени източници, а севастополци едва ли биха издържали и месец без доставки отвън. И най-страшно от всичко би било да останат без боеприпаси.
Всяка седмица добре охранявани кервани тръгваха към „Серпуховска“, за да купят на кредит от ханзейските търговци всичко необходимо, и без да се бавят нито час, се отправяха към дома. И докато Земята се въртеше, докато течаха подземните реки и се държаха издигнатите от строителите на метрото стени, този ред не биваше да се променя.
Ала сега керванът се бавеше. Бавеше се повече от допустимото и вече ставаше ясно — случило се е нещо ужасно, непредвидено, от което не са успели да ги защитят нито закалената в битки тежковъоръжена охрана, нито изгражданите с години отношения с ръководството на Ханза.
Но и това нямаше да е беда, ако връзката работеше. Само че нещо се беше случило с опънатите към Околовръстната линия телефонни кабели — връзката бе прекъснала още в понеделник, а бригадата, изпратена да открие скъсаното място, се върна без резултат.
Лампата с широк зелен абажур висеше ниско над кръглата маса и осветяваше пожълтелите листове хартия, по които бяха начертани с молив графики и диаграми. Крушката беше слаба, четирийсетватова, но не защото се налагаше да се пести ток, а заради това, че обитателят на кабинета не обичаше ярката светлина. Над пепелника, препълнен с угарки от долнокачествените местни самоделни цигари, се стелеше лютив сив дим, който се наслояваше на лениви гъсти кълба под ниския таван на стаята.
Началникът на станцията потърка чело и изви ръка, за да погледне с единственото си око към циферблата на часовника — за пети път през последния половин час. После изпука с преплетени пръсти и тежко се изправи.
— Трябва да вземем решение. Няма смисъл да отлагаме повече.
Якият старец с къса камуфлажна риза и протрита синя барета, който седеше на масата срещу него, понечи да каже нещо, но се закашля и замаха с ръка, за да разпръсне дима. После отговори, като се мръщеше недоволно:
— Ще ти го кажа още веднъж, Владимир Иванович… от южното направление не можем да отзовем никого. Блокпостовете са под такъв натиск, че едва се държат вече. За последната седмица там имаме трима ранени, един от които тежко — и то въпреки укрепленията. Няма да ти позволя да отслабиш юга. Освен това там непрекъснато се нуждаят и от две тройки разузнавачи, които да патрулират по шахтите и коловозите за разминаване. А пък на север няма други свободни освен бойците от посрещащата бригада, извинявай. Търси хора където искаш.