— Кой е там? — внезапно избуча Хънтър, обръщайки се към стареца.
Омир се усмихна мислено: кой знае кого е довел дяволът тук. Широко отворените врати на „Нахимовски“ засмукваха като водовъртеж най-различни твари. Но тази станция си имаше и постоянни обитатели. Макар и да ги смятаха за безопасни, старецът изпитваше особено чувство към тях — лепкава смесица от страх и погнуса.
— Дребни… Без коса… — опита да ги опише бригадирът и това беше достатъчно за Омир: точно те бяха.
— Трупоядците — изрече тихо той.
От „Севастополска“ до „Тулска“, а може би и в други краища на метрото, тази шаблонна ругатня имаше друго, ново значение. Буквално.
— Хищници ли са? — попита Хънтър.
— Не, ядат мърша — отговори неуверено старецът.
Тези отвратителни създания, приличащи едновременно на паяци и на примати, не рискуваха да нападат открито хората и се хранеха с трупове, които домъкваха от повърхността на обитаваната от тях станция. На „Нахимовски“ се беше настанила голяма глутница от тези същества и всички околни тунели бяха пропити от сладникаво-отвратителната миризма на разложение. На самия Проспект гъстата смрад предизвикваше световъртеж, мнозина не издържаха и заради това си нахлузваха противогазите още на подстъпите.
Омир, помнещ превъзходно тази особеност на „Нахимовски“, припряно измъкна от походната си торба намордника на респиратора и си го сложи. Ахмед, който се беше приготвил за пътуването на бърза ръка, го погледна със завист и прикри лицето си с ръкав: носещите се откъм станцията изпарения постепенно ги обгръщаха, побутвайки ги, гонейки ги от местата им.
Хънтър сякаш не усещаше нищо.
— Нещо отровно? Спори? — уточни той, обръщайки се към Омир.
— Само вонята — измуча спътникът му и се намръщи.
Хънтър изгледа изпитателно стареца, сякаш опитвайки се да определи дали онзи не му се подиграва, после сви широките си рамене.
— Нищо особено — каза той и се извърна.
Хвана късия си автомат по-удобно, направи знак на двамата да го последват и тръгна нататък, пристъпвайки меко. След още петдесетина крачки към чудовищната миризма се добави и бърз, неразбираем шепот. Омир изтри от челото си обилно избилата пот и се опита да успокои галопиращото си сърце. Вече бяха съвсем близо.
Най-накрая лъчът напипа нещо… Изтри мрака от сляпо вторачилите се в нищото разбити фарове, от прашните предни стъкла, от упорито нежелаещия да ръждясва син корпус… Пред тримата се намираше първият вагон на мотриса, която като гигантска тапа беше запушила гърлото на тунела.
Влакът беше отдавна и безнадеждно мъртъв, но всеки път при вида му на Омир му се искаше като на малко дете да се качи в опустошената кабина на машиниста, да погали клавишите на панела за управление, да затвори очи и да си представи, че отново се носи на пълна скорост по тунелите, увлякъл след себе си гирлянда от яркоосветени вагони, пълни с хора — четящи, дремещи, зяпащи рекламите или опитващи се да разговарят, надвиквайки шума на двигателите…
„В случай на подаване на сигнал «Атом» се придвижете към най-близката станция, там станете и отворете вратите. Съдействайте на силите на гражданската отбрана и армията при евакуирането на пострадалите и херметизирането на станциите на метрополитена…“
Инструкциите за това какво трябва да правят машинистите в деня на Страшния съд бяха прости и ясни. И бяха изпълнени навсякъде, където това се бе оказало възможно. Повечето композиции, застинали при платформите на станциите, бяха потънали в летаргичен сън и постепенно бяха разграбени за резервни части от жителите на метрото, на които вместо обещаните няколко седмици им се беше наложило да останат в това убежище цяла вечност.
На някои места ги бяха запазили и заселили, но на Омир, който винаги бе виждал в мотрисите някаква одушевена същност, това му се струваше кощунство — все едно да направи чучело от трупа на любимата си котка. На местата, негодни за обитаване — като „Нахимовски проспект“, — композициите си стояха, оглозгани от времето и вандалите, но все още цели.
Омир изобщо не можеше да откъсне поглед от вагона, а в ушите му, като заглушаваше шумоленето и съскането, все по-гръмко звучащи откъм станцията, виеше призрачна сирена за тревога, предавайки никога нечутия до онзи ден сигнал: един дълъг и два кратки интервала — „Атом“!