… Протяжно скърцане на спирачките и объркано обръщение към вагоните: „Уважаеми пътници, по технически причини мотрисата не може да продължи нататък“… Нито мънкащият в микрофона машинист, нито самият Омир, неговият помощник, не могат все още да осъзнаят каква безизходност навяват тези стандартни за ситуацията думи.
Натегнато скърцане на херметичните врати, завинаги разделящи света на живите от света на мъртвите. По инструкция вратите трябва да се залостят не по-късно от шест минути след подаването на сигнала за тревога, независимо от това колко хора са останали от другата страна на живота. Същата инструкция препоръчва да се стреля по всеки, който възпрепятства затварянето.
Ще бъде ли способно сержантчето, охраняващо станцията от бездомните и пияните, да стреля в корема на мъжа, опитващ се да задържи огромната желязна грамада, за да успее да дотича съпругата му, счупила тока на обувката си? Дали застаналата до бариерата безцеремонна лелка с униформена шапка, която през целия си трийсетгодишен стаж в метрото е усъвършенствала само две изкуства — да не пуска хората и да надува свирката, — ще съумее да не пропусне задъхващ се старец с вехта лента ордени? Инструкцията отреждаше само шест минути за превръщането на хората в механизми. Или в чудовища.
… Писъци на жени и възмутени викове на мъже, панически детски ридания. Пистолетни изстрели и грохот от автоматични откоси. Звучащи от всеки високоговорител призиви да се запази спокойствие, прочетени от безстрастен металически глас; гласът е на запис, защото нито един човек, осъзнаващ какво се случва, не би могъл да се овладее и да каже такова нещо просто така… Равнодушно. „Не се поддавайте на паниката“… Плач, молби…
Отново стрелба.
И точно шест минути след тревогата, минута преди Армагедон — погребалното звънтене на спускащите се секции на херметични врати. Отчетливо щракане на ключалките. Тишина.
Като в гробница.
… Наложи се да заобикалят вагона покрай стената — машинистът бе натиснал спирачките прекалено късно. Може би се беше разсеял от случващото се в момента на перона… Качиха се горе по чугунена стълбичка и след миг вече стояха в невероятно просторна зала. Никакви колони, само полукръгъл свод с яйцевидни вдлъбнатини под осветителните тела. Огромен свод, обхващащ и платформата, и двете линии заедно със стоящите на тях мотриси. Невероятно изящество на конструкцията — простичка, лека, лаконична… Стига да не гледаш надолу, в краката си, или пред себе си.
И да не виждаш онова, в което се е превърнала станцията сега. Това гротескно гробище, където не може да се постигне покой, тези зловещи редици от оглозгани скелети, гниещи трупове и късове от нечии туловища. Отвратителните създания алчно мъкнеха тук всичко, което успяваха да докопат в пределите на обширните си владения — повече, отколкото можеха да изядат наведнъж. Трупаха запаси. Тези запаси гниеха и се разлагаха, но въпреки това съществата продължаваха да ги влачат, без да спират.
Купищата мъртво месо противоестествено шаваха, сякаш дишаха, и отвсякъде наоколо се разнасяше противен стържещ звук. Лъчът улови една от странните фигури: дълги възлести крайници, сбръчкана, увиснала, покрита с гънки сива кожа, лишена от окосмяване… Мътните очи са опулени, огромните ушни раковини се движат, живеят свой живот.
Съществото издаде прегракнал звук и бавно се затича в тръс към отворената врата на вагона, използвайки и четирите си крака-ръце. От останалите купчини също толкова лениво започнаха да излизат други трупоядци, като недоволно сумтяха и хълцаха, зъбейки се на пътниците.
В изправено положение те едва достигаха до гърдите дори на ниския Омир, при това той прекрасно знаеше, че плашливите твари не биха нападнали силен, здрав човек. Но ирационалният ужас пред тези създания извираше от нощните кошмари на Омир; в тези свои сънища той, изнемощял и изоставен, лежеше сам в запустялата станция, а гадините се примъкваха все по-близо. Както акулите в океана от километри усещат мириса на капка кръв, така и тези същества чувстваха приближаващата се чужда смърт и бързаха да я регистрират.
„Старчески страхове“, казваше си презрително Омир, който навремето беше изчел доста учебници по приложна психология. Обаче това не помагаше.
Трупоядците не се страхуваха от хората. На „Севастополска“ биха сметнали за престъпно разточителство хабенето на патрони за отблъскващите, но като че ли безвредни консуматори на мърша. Преминаващите покрай станцията кервани се стараеха да не им обръщат внимание, макар и понякога трупоядците да се държаха предизвикателно.