Тук се беше наплодило огромно множество от тях и докато тримата пътници навлизаха все по-навътре в станцията, с противно хрущене, мачкайки с ботуши разхвърляните по пода нечии дребни костици, все нови и нови твари неохотно се откъсваха от пиршеството и се разбягваха по укритията си. Леговищата им бяха разположени в мотрисите и заради това Омир ги мразеше още повече.
Херметичната порта на „Нахимовски проспект“ бе отворена. Смяташе се, че ако човек премине бързо покрай Проспекта, дозата облъчване няма да е голяма и няма да застраши здравето му, но беше забранено да се спира тук. По някаква случайност и двете мотриси бяха относително добре запазени — стъклата бяха цели, през отворите на вратите се виждаха зацапаните седалки, синята боя от железния корпус нямаше намерение да избелява.
Насред залата се извисяваше истинска могила, направена от преплетените скелети на незнайни създания. Когато се изравни с нея, Хънтър изведнъж спря. Ахмед и Омир се спогледаха тревожно, опитвайки се да определят откъде може да идва опасността. Но причината за забавянето се оказа друга.
В подножието на могилата, хрупайки и ръмжейки, двама дребни трупоядци с апетит оглозгваха кучешки скелет. Не понечиха да се скрият — или, твърде увлечени от трапезата, не бяха обърнали внимание на сигналите на събратята си, или не бяха успели да се преборят с лакомията си.
Примижали пред срязващата светлина на фенера на бригадира, те, без да спират да дъвчат, започнаха бавно да отстъпват към най-близкия вагон, но изведнъж един след друг се катурнаха и рухнаха на пода с глух удар, като чували с карантия.
Омир погледна изумено Хънтър, който прибираше в кобура под мишницата си тежкия армейски пистолет, цевта бе удължена с цилиндър на заглушител. Лицето на бригадира остана непроницаемо и безжизнено, както обикновено.
— Сигурно са били много гладни — промърмори Ахмед под нос, разглеждайки с интерес и погнуса локвите, в които от раздробените черепи на убитите твари изтичаше тъмна течност.
— Аз също съм — внезапно изрече неразбираемо командирът, карайки Омир да потръпне.
Без да се обръща към спътниците си, Хънтър продължи да крачи напред, а на стареца му се стори, че отново чува утихналото допреди миг лакомо ръмжене. С какво усилие всеки път самият той надделяваше над съблазънта да пусне по някой куршум в тези гадини! Баеше си разумни, успокояващи приказки и в края на краищата надделяваше над изкушението, доказвайки си, че е зрял човек, че умее да обуздава кошмарите си и не допуска те да го карат да полудява. Ала Хънтър очевидно нямаше никакво намерение да се бори с импулсите си. Правеше каквото си пожелаеше.
Но що за желания бяха това?
Нечуваната гибел на двамина от стадото разтърси останалите трупоядци. Усетили прясна смърт, дори най-смелите и най-ленивите от тях се махнаха от перона, тихичко и хрипкаво скимтейки. Натъпкаха се в двете мотриси, струпаха се на вратите и прозорците на вагоните и притихнаха.
Тварите не проявяваха злоба или желание да отмъстят, да отразят нападението. Достатъчно беше отрядът да напусне станцията и те незабавно щяха да изядат убитите си събратя. „Агресията е присъща на ловците — помисли си Омир. — Тези, които се хранят с мърша, не се нуждаят от нея, както нямат и необходимост да убиват. Всичко живо рано или късно умира само. Когато умре, то така или иначе ще стане тяхна храна. Необходимо е просто да почакат.“
В светлината на фенера през мръсните зеленикави стъкла се виждаха прилепените към тях отвратителни муцуни, криво скроените тела, ноктестите ръце, неспокойно опипващи вътрешността на този сатанински аквариум. В абсолютно безмълвие стотиците чифтове мътни очи непрестанно следяха преминаващия през станцията отряд и главите на създанията се завъртаха в изумителен синхрон.
Въпреки приближаващия час за разплата Омир така и не успя да се накара да повярва нито в Бога, нито в дявола. Но ако Чистилището съществуваше, според стареца то би имало точно този вид. Сизиф е бил обречен да се бори с гравитацията, Тантал е бил осъден на мъката да не може да утоли жаждата си. А на последната станция на Чистилището Омир го очакваше измачканата униформа на машинист и тази чудовищна призрачна мотриса с отвратителни пътници гаргойли, подигравка на отмъстителните богове. И когато композицията потегли, ще я сполети участта, описана в една от старите легенди за метрото — тунелът ще се превърне в мьобиусова лента, в дракон, захапал опашката си. И мотрисата ще обикаля до безкрай…